Тице Рей Норгет, Юно Феликс и Лили Романова - зад всички тези загадъчни псевдоними се крие Петя Хайнрих, която е пълна с толкова много енергия, идеи и творческа страст, че спокойно може да води три живота едновременно. А и горе-долу така се случва - сменя лицата си според ситуацията: познаваме я като поетеса, но и като журналистка и стриктна преводачка от немски език. Изборът на език не е случаен, тя живее в Германия от много години, но допринася от разстояние за списанието за литература "Текстил", издавано от Нов български университет. Нейните поетични книги привличат със заглавията - "Разправа с поезията", "Каза Мари", "Литни, хвани ни" и "Лимне". Въпреки че живее на 1567 километра от София, каквото е разстоянието до Дюселдорф, във всичките си работни проекти е свързана с родината си. На сайта й petjaheinrich.art, с тема литература и лични истории, могат да се открият стихотворения и коментари за актуални заглавия проза и поезия на български автори.
Като какъв човек се определяте?
Някой, който върви от светлата страна. Също: тих, вглъбен, отстранен и нетърпящ закъснения. По-скоро смеещ се. Просветено тъжен. Благодарен.
Нещото, в което вярвате абсолютно?
Вярва се единствено в Бог, във всичко друго е добре човек да има доверие и да изпитва съмнение едновременно с това. Но ако си позволя театрално да се определя за нихилист, то абсолютно вярвам в доброто. И в повторенията. Значи - в мотиви, които изникват отново и се надграждат. Така може би се очертава смисълът на нещо, което не знам какво е. Някои май го наричат живот.
Любимият ви момент от деня?
Когато всички задължения са приключили и мога да бъда сама с мислите си. Може би с чаша бургундско вино. Това е късната част на деня, която не изисква от мен нищо. Това е времето, което се преструва на отишло си, защото самото то се наслаждава, че никой не го търси, че няма с какво да се запълва, че е оставено в медитативна празнота. Обичам с него да се преструваме, че не се забелязваме. Понякога в такива мигове му подхвърлям портокал, а то ми го връща в миналото.
