© Надежда Чипева, Капитал
Тогава щеше да разбере онова, което прави демократичния Запад на практика непобедим във война с диктатори.
От години водя припламващ спор с мои колеги политолози, който - гледам напоследък - се възпроизвежда в световен мащаб по повод, в частност, на Владимир Путин. Спорът опира до нещо фундаментално: как да анализираме поведението на политиците така, че да можем да предвидим техните действия?
Според "класическата" политология, на която доста мои колеги са жертви, в крайна сметка всеки политик, и особено лидерът, са рационални играчи и към тях е приложима теорията на "рационалния избор" (rational choice theory). Според философската политология, на която съм привърженик аз, няма такова нещо: само едно много малко малцинство от политическите лидери консистентно вземат своите решения на основата на "рационалния избор". Онези сред останалите, които искрено се опитват да бъдат рационални, в някаква степен могат да бъдат анализирани по "класическия" начин. Има, обаче, политически водачи, които дори не се опитват да имитират рационално поведение.
За да подчиниш поведението си на избор между рационални алтернативи, необходимо е, първо, да имаш разум и след това - да си убеден, че именно с инструмента на разума ще постигнеш своите цели по-добре, отколкото с други инструменти.
А ако нямаш разум? Или - ако имаш някакъв рудиментарен разум, за който си убеден, че върши работа във всекидневието, но не и при решаването на проблеми, надхвърлящи по мащаб всекидневието? При това положение, разбира се, избираш други инструменти, с помощта на които да постигаш целите си.
Но да останем още малко с разума. Същината на избора между разумни алтернативи е да претеглиш, преди да скочиш, ползи и загуби. Въпросът тук е: ползи и загуби за кого?
Привържениците на класическата политология изначално допускат, че ползите и загубите, които претегля лидерът, са за онова голямо цяло, което той си представя, че представлява - народ, нация, страна, държава, цивилизация. Това допускане е рационално дотолкова, доколкото се приема, че лидерът обслужва интерес, надхвърлящ неговия собствен - че се грижи за общото, за онова "нещо-на-всички", което римляните са нарекли "република" (res publica).
А ако не е така? Ако лидерът обслужва единствено своя интерес и претегля ползи и загуби единствено за себе си?
Да сравним поведението на двама лидери, вкарали страните си в регионални войни с точно 40 години разлика - Маргарет Тачър и Владимир Путин.
През 1982 година, влизайки във война с Аржентина, на хартия притежаваща петата по сила армия в света, Тачър демонстрира поведението на рационален играч. Влизането във войната е плод на оценка на евентуални ползи и загуби - за страната и за света. При оставяне на британското население на Фолклендските острови в лапите на аржентинската военна диктатура война би била избегната - очевидна полза. Но загубите биха били огромни: сриване на авторитета на Великобритания и отваряне на възможността в бъдеще всеки диктатор да си пробва силите върху нея; подкопаване на световния ред, основан на договори, а не на насилие; рязко засилване на авторитета на Съветска Русия като основен тогавашен съюзник на Аржентина и окуражаване на съветски военни и политически действия против Запада.
Загубите в една война са типичните за всяка война. Но ползите, в очите на Тачър, са повече. Най-вече една победа над аржентинците и освобождаване на Фолклендите от тяхната окупация би укрепило световния ред и би обезкуражило всички диктатори, склонни да насилват съседни територии. В случая Тачър мисли за онова "нещо-на-всички", което е редът и мирът в целия свят.
Но дори нейното поведение не може да бъде разбрано единствено през призмата на "рационалния избор". Решението да воюва Тачър основава най-вече на принципи - т.е. именно на онези носещи греди, които крепят върху себе си цялата конструкция на разумната политика. Тези принципи тя е описала в една от последните си книги така: "Искането властта да е ограничена и под контрол (т.е. на гражданите), решителността да не се допуска силата да мачка правото, онова разбиране на справедливостта, според което единен комплект от права, стъпил върху онова, което е дължимо на всяко човешко същество, трябва да бъде прилаган в равна мяра спрямо всички".
Тачър печели Фолклендската война, тъй като е стъпила върху принципи и с помощта на разума е изчислила ползите, както и начина на тяхното постигане. Четири десетилетия по-късно Владимир Путин губи Украинската война, тъй като неговото поведение се определя от съвсем различни неща.
Да започнем отново, от въпроса с разума. В крайна сметка всеки заседял се във властта диктатор губи разсъдъка си. В случая с Путин, обаче, тази загуба е "подпряна" от вековна руска митология, която оцветява цялото му мислене и всичките му действия. Тази митология гласи, че разумът е ограничен инструмент и разсъдливото поведение дава ограничени резултати. Следователно на Запад, където всичко е основано върху разума, живеят частични, ограничени хора, водещи частичен, ограничен живот, без да постигат нищо възвишено. В Русия, обаче, продължава митологията, не разумът е водещ. Действията не стъпват върху ограничения разсъдък, а върху неограничени неща - вяра, жертвоготовност, героизъм.
В случая с Украйна именно вярата подвежда Путин. Той вярва - напук на всички доказателства, познаваеми с помощта на разсъдъка - че украинците и руснаците са един народ, насилствено разделени от зли външни сили. Украинската част от този единен народ стене под игото на зли чужди сили, които го насъскват против руската част. Следователно, при появата на руската армия, дошла да освободи украинците от злото чуждо иго, украинската част от единния народ ще посреща въпросната армия като освободител - и ще й даде властта, за да се възстанови единството на разделения народ.
Нищо подобно, разбира се, не се случи. Получи се онова, което Тачър не допусна да се случи на жителите на Фолклендите: смачкване на правото със сила, отнемане на неотменими права (на живот, на безопасност, на самоопределение, на свободно слово). Рационалният политик би си казал - нещо се обърка, тия се оказаха отделен народ, да почнем да договаряме нещо с тях. Путин обаче няма нищо против да изтрие от лицето на земята украинския народ, тъй като го смята за предател на онова, в което той, Путин, вярва.
Следващия въпрос - с оценката на ползите и загубите, които Путин е правил - се решава с лекота, когато си зададем по-следващия въпрос: "Ползи и загуби за кого?". В Русия, от времето на Иван Грозни до днес (с някои прекъсвания) идеологията на държавния вожд е следната: "Всичко в държавата е лично мое - пари, природни ресурси, добитък, хора". Следователно Путин изчислява ползи и загуби единствено за себе си. Ако, например, лично той има полза от смъртта на един милион руснаци на бойното поле - той ще изпрати един милион руснаци на смърт.
Разумните лидери, правещи "цивилизована политика" (по израза на Тачър) имат проблем с един милион убити техни граждани, тъй като те стъпват върху цитираните по-горе принципи на същата тази Тачър и най-вече - че целта на властването не е власт-имащият, а всеки отделен човешки индивид в равна степен. В Русия подобно разбиране за целта на властта се посреща с недоумение или подигравки. Там величието на държавата е всичко, а животът на отделния неин гражданин - нищо: "Рускините още ще народят"...
Именно значимостта, в цивилизованите страни, на всеки гражданин поотделно и заедно доведе Путин до извода, че на Запад живеят "слабаци". Щом ги е грижа за живота на техните граждани, значи няма да застават на пътя на Путин, когото това изобщо не интересува.
Тук, разбира се, Путин щеше да бъде по-успешен играч, ако беше включил разума си. Защото тогава щеше да разбере онова, което прави демократичния Запад на практика непобедим във война с диктатори: щом държавата съществува заради своите граждани, то и гражданите подкрепят държавата си в решителни моменти. Тя е тяхна - "нещото-на-всички". Руснаците, очевидно, не виждат тяхната държава като такова нещо, щом бягат презглава от мобилизацията, вместо да помагат на Русия в тежкия момент.
Вече знаем, как да анализираме и двете страни в сблъсъка, който според Путин е война между "руския свят" и "колективния Запад". А щом това е така, значи с някаква степен на вероятност можем да предвидим, какво ще се случи.
Русия: Една история на страна без история
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете*"Тежка зима" в Европа няма да има. Няма да се сбъднат и очакванията на Путин "народите" на Европа, озверели от глад и от студ, да свалят правителствата си и да ги заменят с про-руски такива.
*Европейският съюз няма да се разпадне. Под натиска на украинската война европейските граждани разбраха, че трябва да подкрепят не само държавите си, но и онази над-национална организация, в която те членуват - ЕС. Руската пета колона в ЕС - от Виктор Орбан в Унгария до напиращите към властта путинисти в Швеция и Италия - няма да успее да разбие съюза отвътре.
*Путин ще загуби войната, тъй като не може да обезвреди модерните оръжия и тактика на украинците дори с един милион нови руски трупа.
*Дали Путин ще ползва атомно оръжие? Ако продължи да изчислява ползите и загубите единствено за себе си - едва ли. Беше предупреден, че ако хвърли някъде атомна бомба, неговият живот впоследствие може да се измерва в секунди. Ако обаче се откаже от всякакви сметки и напълно изостави инструмента на разума - да, може да натисне копчето, на принципа: така и така ще се мре, защо преди този момент да не втрещя целия свят като за последно?
Така или иначе, добре ще е всеки, който се опитва да анализира и предвиди поведението на Владимир Путин да помни недвусмислената инструкция на Маргарет Тачър: "Най-тежката грешка, когато си имаме работа с Русия, е да сме наивни".
