Без тях щяхме да сме недъгави - езиково и литературно

Коментарът е от профила на автора във фейсбук. Заглавието е на "Дневник".

Днес е Международният ден на преводачите.

Ще прозвучи нескромно, ала все пак ще кажа, че три (чужди) литератури са формирали в значителна степен моите възприятия и светоусещания - германската, английската и руската. Нямаше да позная тия светове без преводите от немски на Венцеслав Константинов, Надя Фурнаджиева, Федя Филкова, Любомир Илиев, Александър Андреев, Жанина Драгостинова; на Александър Шурбанов, Владимир Свинтила, Тодор Вълчев, Кръстан Дянков, Димитри Иванов, Иглика Василева - от английски. От руски - Иван Тотоманов, Георги Борисов, София Бранц, Здравка Петрова, Ася Григорова.

Пропущам със сигурност мнозина, не бих обхванал всички ваятели на това високоблагородно дело - езиковото посредничество - което по правило остава встрани от прожекторите, букетите и помпозните слова.

Дейност, която изисква издръжливост и търпение. И може би известно смирение, тъй като отплатата все е ограничена. Да не кажа мижава. Неблагодарна - и недооценена - работа.

Без тях щяхме да сме недъгави - езиково и литературно. Общество на културни инвалиди. Затворени в котловината, сгушени в кошарата. На топло и уютно. Ама светът не е непременно хубаво място, и заровената в пясъка глава нищо не спестява.

Не мога да изредя всички, но не искам да пропусна и Кирил Кадийски, Николай Кънчев, Андрей Манолов: без тях нямаше да срещна големите френски поети. Внушителни са заслугите и на проф. Цветан Теофанов, на Мая Ценова - за арабистиката, на покойната Вера Ганчева - за скандинавистиката. И тъй нататък.

В последните години се появиха и преводи от една слабо позната литература - украинската. Три дами са смелите рицари в тази битка: Албена Стаменова, Райна Камберова, Лилия Желева.

Дължим много и на симултанните преводачи - тези самураи на общението и разбирателството; често много по-важни и заслужили дипломати отколкото лъскавите и натруфени фигури на първа линия. Хора като Мариана Хил и нейната школа; като Владимир Бернер, покойния Тео Куюмджиев...

Австрийският писател Стефан Цвайг (който на млади години превежда редица френски, белгийски и английски поети - преди да се осмели със собствено творчество) обяснява в спомените си това "висше художествено благо":

"Именно фактът, че всеки чужд език в свойствените си изрази оказва отпървом съпротива при преводното превъплъщение, изисква да се извлекат всички сили на израза, които - ако не са потърсени - никога не биха стигнали до приложение, и тази борба да се изтръгва упорито най-съкровената същност от чуждия език и да се вплита също така пластично в собствения, представляваше за мене винаги особен вид художествена наслада." (цит. по: "Светът от вчера", ИК "Колибри", С. 2018).

Ще ми се по-често да се сещаме за приносителите на тази наслада. Не само на празника. Някои от изброените вече обитават Небесните селения, но кой ли се сеща за тях? Чуваме ли в публичните говорилни например името на Николай Кънчев - комуто дължим не само преводите на френска лирика, но и на Езра Паунд, Е. Е. Къмингс, Уилям Карлос Уилямс, на Чеслав Милош и Збигнев Херберт, на значимите сръбски поети? Колцина знаят за неговата съпруга Федя Филкова (макар че заемаше и публична длъжност, съветник на президента Петър Стоянов), която е превеждала Гьоте, Новалис, Ингеборг Бахман?

Няма я и София Бранц - също прекрасна поетеса, която пренесе на български "Доктор Живаго", разказите на Исак Бабел, творби на Людмила Улицкая, Борис Акунин и др. Или пък Венцеслав Константинов - този досущ ренесансов титан на словесността, благодарение на когото на български четем Томас Ман, Франц Кафка, Бертолд Брехт, Хайнрих Бьол, Макс Фриш и още много от мащабните фигури в германската, австрийската и швейцарската литератури.

Но дирята им свети и няма да се затрие.

Благодаря им.