Най-трудното е да намерим хегеловата „синтеза“
Аз, противно на общото възприятие, обичам да се смея.
***
Ако нашата родна политическа ситуация не „деливърва“, гледам некви като Тревър Ноа или пък старозлатни стенд-ъп американци като Бил Хикс и дори Робин Уилямс. Както и нечовешки руснаци като Павел Воля и Нурлан Сабуров.
***
Но в момента и „нашите“ политико-комедианти не са лоши. Всички знаеха, че ще има серия от служебни правителства, но – доколкото разбирам – всички се държат като „ама как се стигна дотук“ (записани ръкопляскания). Това е вид „фрий джаз“, но не онзи в Боровец, открит от президента с чудесното „аз не знам как се говори за джаз“.
***
Точно така, г-н Радев, сър, аз също не знам как се говори по военному.
***
За джаз се говори относително лесно, стига да си запознат поне малко с корените му в черния блус и последвалата бяла музикална импровизация. Много бърза лекция – за президента и всички: ако Робърт Джонсън (дяволския) е блус, то джазът и разклоненията му, още от Ню Орлийнс в края на XIX-ти в., правят нещо немислимо, а именно – зачатъци на полифоничното „импроптю“.
***
Ако въобще може да се изговори с думи, джазът е вид нерамкирана музика, създадена както от класически тренирани музиканти, които не искат да се подчиняват на непременната къснокласическа хармония и „ладовост“, така и от велики лаици.
***
Това, съответно, довежда и до сто вида разклонения в тази по начало импровизаторска музика – и към началото на ХХ в., води да най-различни подстилове като суинг, би-боп, модален джаз, по-късно и хард-боп, докато се стигне до Великите импровизатори (нещо като Велики музикални открития).
***
Кои са те всъщност – и които де факто правят джаза вид попмузика? По моему – де факто след 50-те, Майлс Дейвис, Колтрейн и още няколко. Вече чувам други истински jazz-buffs като мен – ама защо опростяваш и не разказа истинската история. Отговор: щот вътрешното ми усещане е, че никой де факто не се интересува от нея. Но специално за вас другия път ще припомня основите, обещавам.
***
Да го сплетем с политиката и да направим едно суперважно отграничение: докато в джаза импровизацията е господ, в политиката не бива да бъде, а мойто опасение е, че тъкмо това се случва, и ще се случва поне до следващото лято.
***
Не за друго, а защото в нашата политика, за разлика от първопроходците в Ню Орлийнс, всички приличат на нечовешки аматьори.
***
Не, не всички са „маскари“. Проблемът е съвсем друг – че политическият конструкт задължително предполага сложна амалгама от опит, хитрост, двойствен живот и, по възможност, експертиза.
***
Казвам го като изграден от рационализма картезианец, и в никакъв случай детерминист. По-скоро наследствен протестър-идеалист, който страда от факта, че всички – всички! – политически партии в момента са жертви на една и съща болест.
***
Болестта на детерминизма.
***
Веднага обяснявам, да не стане грешка: това е хобсовият „Левиатан“, от който знаем за капана на детерминизма – вие всички робувате на наученото досега, съответно смятате, че „знаете“ на тази база, и че всичко повече или по-малко е предопределено. А то развитието във всякакъв смисъл почива на научаване на нови неща. Това довежда, както при платонизма, до принизяване на участието на чистата мисъл.
***
Хобс, за щастие, не притежава тези недостатъци, но пък е жертва на други.
***
Той ни съобщава, че извън телесния материализъм има нещо повече, а именно – целеполагане за бъдещето.
***
Съответно: да сте чули някой от сегашните политици да целеполага в развитие, а не според какво може да се изстиска от конюнктурата?
***
И още по-важно: последователността на мислите ни не е произволна, а вече се управлява от мисловни закони – понякога тези на асоциациите, понякога от онези, които директно зависят от нашия начин на мислене. (Това е важно като приложение на детерминизма в психологията, но да, друга тема).
***
Хобс е номиналист, каквито трябва да бъдете и вие, в някаква степен, когато отивате да гласувате.
***
„Не съществува“, казва той, „нищо универсално освен имената на нещата, и без тях, без думите, не можем да мислим за някаква обща идея“. Е тъкмо за тази обща идея говорих в последните седмици – че ако всички проевропейци престанат да се дърлят на тема „вашта мафия“, бихме могли да постигнем някакъв хобсов баланс.
***
Но, проблем: трябват личности, а не само планктон, който позира „експертно“.
***
Защото Хобс ни напомня и нещо друго: че не съществува нищо универсално и без точните думи не можем да мислим никаква обща идея. Без високия език не би имало нито истинност, нито измамност, доколкото „истинното“ и „измамното“ са присъщности на речта. Т.е. произвеждането на политически смисъл минава най-вече отвъд аристотеловия дуализъм, на когото дължим сегашната простоватост на PR-а – само „теза“ и „антитеза“. Без по-късната хегеловска „синтеза“, която някак се опитва да оправи аристотелианските дуалистични глупости.
***
Това към моите приятели от националните телевизии.
***
Но към и планктона във Фейсбук: вие не знаете нищо за историята на идеите, не знаете как Аристотел опростява питагоровата идея за полителеизъм (идейното целеполагане), и де факто не знаете нищо за нищо; просто сте обикновени жертви на по-късния елинистически дуализъм, който и до днес е „господ“.
***
Вие не знаете как да разсъждавате извън въпросния дуализъм. Извините меня.
***
Разбира се, и аз имам своите доводи срещу Хобс, докато той все още чака от отвъдното да се събере критична маса. Гледайки днешната българска политика, аз съм рязко „за“ неговата идея за “agreement“, „съглашение“, което е мислено като определен или бъдещ исторически факт. Контекстът, разбира се, е несравним, но помислете.
***
Тя, неговата идея, с положителност е неприложима към царуващия довод да не бъде мислена като feasible. Защото аристотелианският дуализъм, за разлика от питагорейския, ни диктува, че цялата днешна мисловност е вид жертва на разбирането, че трябва – ТРЯБВА – да заемаме само една от две страни, и нашият съвременен (Фейсбук)-ум не разпознава нищо in between.
***
Няма лесен отговор на нищо, ако позволите.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.