Г ледам го световното, да. За мен гледането на световното е абсолютен култ още от Аржентина 78 и малкото символче „Гаучито“, некво прекрасно „каубойче“, което се опитвах да нарисувам със скромните си детски умения. И се влюбих по детски в Марио Кемпес, Луке, Ардилес, Тарантини, Пасарела и т.н. Първият ми футболен спомен изобщо е как виждам на черно-белия телевизор как Роберто Бетега вкарва гол на Аржентина в един от първите мачове. След разиграване с Антониони и асистенция от Роси. Моят първи ужас.
***
Вторият: как Дик Нанинга от Холандия връща един гол срещу Аржентина на Кемпес на финала, но накрая всичко се оправя, „лос албиселесте“ стават световни шампиони (кой да е знаел тогава за хунтата на ген. Видела, изтрепала над 30 000 човека).
***
После имаше един дебел портокал 1982, Наранхито, вече го рисувах относително по-добре. Тогава пък се влюбих в Марадона, но и за пръв път в Англия на Брайън Робсън, Пол Маринър и т.н. Бяхме в мъничкия си апартамент, изгонени по ред причини от центъра, още на черно-бял телевизор „Средец“.
***
Разбира се, Марадона беше справедливо изгонен в мача с Бразилия, а аз страдах неимоверно. Включително когато Кийгън (тогава футболист на „Саутхамптън“, вече с готов договор за „Нюкасъл“), полуконтузен и заедно с Тревър Брукинг, не успя да вкара на Испания.
***
Проследил съм внимателно всичко на всички европейски и световни, и твърдя, че знам възможното за футбола, включително на научно ниво. Разбира се, има и по-добри в това отношение, начело с моя приятел Боби Борисов, а и някои от следващите поколения, особено някои по-млади треньори. Искам да кажа обаче, че мечтая футболът да ни обединява, а не да ни разделя, за разлика от политиката, където също мога да кажа това-онова. И също научно.
***
Но мисля най-вече, че както гостите в студиата за сегашното световно са предимно в тропосферата, а не в екзосферата, същото може да се каже и за цуг-цванга в българската политика.
***
Там, както и при футболистите в студиата, има една фраза, която ги описва – а именно, „пропусна чудесна възможност да замълчиш“.
***
Т.е. в социокултурен смисъл, ако нямаш какво да кажеш, по-добре да си траеш (тук без политически имена, но всички ги знаем). Щот на това световно имаше и хора тип „пълен перплекс“ – гост в студио за Аржентина казва, „аз не познавам аржентинския национален отбор и аржентинския футбол, но смятам, че еди-кво си“. И тук възниква модално логичния въпрос към продуцентите – ми що си там, FFS?!
***
Все едно – далеч по-големият проблем е, че подобни „илитерати“ има и в политическите студиа. Мнозина политически коментатори не доразбират, че НАТО и ЕС сякаш принудително гледат на нас от горния етаж на търпеливия баща, който наказва полуумния и маниакално депресивен тийнейджър. Т.е. Западът в ролята на зрелия родител (по ядреному), и Русия като изпуснатия копелдак, с извинение.
***
Ние, България, нямаме никви PR-федерати, т.е. нямаме комуникационна стратегия и не се доверяваме на авторитети. Даже напротив – байганьовската политическа класа дори не се газира, че сме последни в ЕС за всичко. Тя, зад която стоят съответните олигарси, се облизва единствено за новите евро-милиарди.
***
И това е всичко, което трябва да знаете за българската политика в момента.
***
Но има и българска мисловност, култура, etc.
***
Защото Европа отдавна се светна, че едновременно вече не е орисана да бъде лидерска, но и че всички на света искат да дойдат тук. Т.е. там, в истинската Европа, от която ние социокултурно и всякак не сме част.
***
Ако приемем, че силата на корупцията е заразителна, не по-малко заразителна е и слабостта ѝ: тя е примамлива, не ѝ се устоява лесно. Почти никак, всъщност.
***
Помните ли “frailty, thy name is a woman”? „О, слабост, твойта име е жена“ – в превода на Валери Петров? Ми ние в момента сякаш сме точно в тоя наратив.
***
Политически сме Офелия. Бледа тийнейджърка, която чака powers-that-be да решат нейните тежнения, докато се чуди някъде „да хване“. Но за разлика от нея, ние се самоубиваме бавно, а не изведнъж: в ролята на Клавдий е ЕС, а ние дори не сме Хамлет.
***
И попадаме в следния съвременен наратив – кланяме се хем на Баал, хем на Яхве (Йехова). Вие си преценете кой бог кой е – аз само ще кажа, че всички, по библейскому, които са се клели в Баал, са наказани безмилостно от старозаветния Бог. Т.е., накрая ще бъдем истински наказани за немъжката си позиция в новия двуполюсен свят. Било чрез отлагането на еврото, било по друг начин.
***
В същото време и свръхцивилизованите народи са сред нашите доставчици на отчаяние. Щот става дума за липсата на дух и скудоумието на изхабените им, почти угаснали стремежи. Хем не бива да пускаме бежанци, хем веднъж пуснатите в ЕС стават обгрижени.
***
Ние, българите, в ЕС сме нещо като гангрена, не ни лекуват, търпят ни, сякаш чакат болестта да си отиде от само себе си. И няма кой да я хване в лечителния период, преди да се режат крайници.
***
И да, философията вече не помага за нищо, тя в съвременния свят е стъпкана, прегазена от дигиталното, нещо като roadkill. Защо ли? Защото живеем винаги на първо ниво (особено медийно), и всичко отвъд него е „снобско“; ако не доставяш първото ниво по медиите си некъв, който се „праи“. В държави като Киргизстан е подобно, доколкото там има медии.
***
Ако искаме в областта на духа да проумеем постиженията на евромисловността от Просвещението до днес, едва ли ще си говорим за философия: защото западната в момента не надминава индийската или китайската. Усещането е, че можем и без нея – без съмнението на Декарт, което ни прави мислещи хора, и без предупреждението на Епикур, че твърде дългото задоволство може да ни убие.
***
Помислете за следното: без приемственост в европейската философия и просвещение няма „европейскост“. Това, че ние сме закъснели „бавняри“, по исторически причини, вече не оправдава никого у нас.
***
И истинската Европа го разбира.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.