Вярно е, има и лекарства, които нямат странични ефекти. При тежка болест обаче обикновено самото лечение е болезнено и колкото повече се отлага, толкова по-трудно и неефективно става.
Икономиката и медицината не са точно едно и също, но в случая аналогиите не са съвсем безпочвени. Инфлацията беше дълго игнориран проблем от докторите, които са призвани да не го допускат - а именно централните банкери. През цялата 2021 г. те тушираха притесненията от покачващите се цени с уверенията, че те са нещо преходно - нещо като неприятен летен вирус, който няма особен смисъл да се лекува (особено на фона на върлуващия ковид). В началото на 2022 г. монетарните власти все пак признаха, че са подценили ситуацията, обясниха, че вече е опасно инфлацията да стане хронична, и се захванаха с лечението. Една след друга централните банки на водещите, а и на развиващите се икономики повсеместно започнаха да вдигат лихвите си - първо неохотно, а после ударно.
Дотук ок - по-добре късно, отколкото никога. Първоначално сбърканата диагноза, разбира се, разклаща доверието в компетентността и независимостта на централните банки, но след нея те предприеха видимо единствено правилното и възможно решение. А именно рязко монетарно затягане, комбинирано с уверения, че ще са непоколебими и ще продължи, докато е нужно. И да, постепенно то беше гарнирано и с предупреждения, че може би ще позаболи. Даването на необходимото лекарство обаче е
просто началото на терапията
В началото покачването на лихвите не е проблемно. Безработицата в повечето страни е рекордно ниска, а потреблението продължава да расте въпреки ценовия натиск. До голяма степен това създава усещане за спокойствие, но то може и да е доста измамно. Благодарение на щедро изливаната ликвидност и възстановяването след пандемичния шок всъщност двигателите на глобалната икономика работят на пълна пара. Проблемът е, че и най-добрият двигател се нуждае от гориво, а вдигането на лихвите спира именно това. Когато резервоарът стигне до дъното и изпаренията свършат, идва проблемът.
Покачването на лихвите не действа незабавно. Отнема време, докато то се процеди във вноските по кредитите на фирмите и домакинствата. Оскъпява финансирането на правителствата, но не го замразява и те обичайно не се отказват лесно от харченето.
Накратко - досега беше относително лесно да казваш и да правиш каквото трябва. Покачващите се лихви предизвикваха само хипотетична болка, която не се усещаше извън спадовете на капиталовите пазари. Ако или когато обаче рецесията се материализира, безработицата започне да расте, обслужването на кредитите започне да става все по-трудно, тогава ще последва и неминуемо политически натиск, който ще е показател, че
ЕЦБ е готова да жертва растежа, за да овладее инфлацията -
истинският тест за смелост
и независимост на централните банкери. Той може да придобие най-различни форми:
- вижте енергийните цени вече не растат, значи скоро всичко ще се успокои от само себе си
- по време на война икономиката трябва да се подкрепя, а не да се блокира
- ефектите от ковид, прекъснатите вериги на доставка, санкциите, скъпите горива още са тук и трябва да подпомагаме засегнатите.
За централните банкери не е лесно да отбиват подобни аргументи - наистина да се уцели перфектното ниво затягане е практически невъзможно. Ефектите от променената политика се усещат със забавяне, данните за това как е реагирала икономиката също идват със забавяне, а освен това зависят и от много други фактори. Така че наистина не е изключено покачването на лихвите да се окаже прекомерно или за по-дълго от необходимото и да предизвика излишен икономически спад и фалити и на потенциално жизнеспособни проекти.
Единственият контрааргумент е, че като крайно най-голямата опасност е отказ от затягането прекалено рано. Това може да подкопае доверието в централните банки и да бетонира инфлационните очаквания високо за по-дълго и като крайно да наложи втора и още по тежка вълна на затягане. Удържането на тази линия обаче определено няма да е лесно, а най-тревожното е, че може и въобще да не се стигне до нея - гуверньорската крепост има и по-пряк подход.
Целта на паричното затягане е именно да накара всички да харчат по-малко. И ако хората и бизнесът нямат много опции как да не си изпият лекарството, политиците доказано могат да са доста опърничави и безотговорни, когато става въпрос за неща, правещи избирателите недоволни. Така че в следващия епизод овладяването на инфлацията вече ще зависи много по-малко от икономическия разум и много повече от наличието на воля. С няколко думи - въобще не е гарантирано.
Лихвеното покачване вече е внесло съществено количество стрес на финансовите пазари и едно неразчетено или умишлено действие на правителството може да го усили до ръба на паниката. А това обикновено е червената линия, която централните банки не прекрачват и в лицето на системния риск винаги се намесват. Вече имаме и доста
обезкуражаващ първи пример
Централната банка на Великобритания вече беше принудена да се огъне дори без дебат - просто за да не позволи дълговият пазар да колабира, след като новото правителство излезе с план за комбинация от данъчни облекчения и ръст на дефицитите, който инвеститорите просто приеха за твърде рисков. Bank of England, която от началото на годината вдига лихви и трябваше да започне и да свива баланса си, като започне да продава държавни ценни книжа, изведнъж се принуди да сложи пауза. И вместо това тя обяви покупки за до 5 млрд. паунда дневно до средата на октомври на дългосрочни правителствени облигации, след като доходността по тях докосна 4% и създаде опасност от самоподклаждащи се панически разпродажби.
До голяма степен проблемът беше технически - ползваните от британските пенсионни фондове техники за хеджиране можеше да ги принудят да разпродават ликвидни активи, за да покриват спадащата стойност на държавния дълг. Това можеше да вкара цялата финансова система на страната в спирала. Така, макар и неволно, британският финансов министър Куаси Куартенг принуди Bank of England да изостави начертания си план и всъщност да тръгне срещу антиинфлационната си политика, като временно поднови печатането на пари.
Проблемите тук са на две нива. Първото е, че BoE не е уникална и рано или късно и ЕЦБ, и Федералният резерв, и всяка друга централна банка може да бъдат изправени пред аналогичен сценарий - неразумно фискално решение и трус в системата, които да ги принудят да изоставят иначе така смело обрисувания твърд курс. А второто е, че такъв ход на някои правителства може и да е съвсем съзнателен - с пълното знание, че централните банки вече са заложници на фискалната политика и независимостта им е имагинерна, те биха могли просто да продължат постарому, залагайки, че никой гуверньор няма да допусне тотален колапс и ще се огъне.