Имаше ли грешки в неолибералните предписания (откъс от новата книга на Иван Костов)

Три години след първата си книга с мемоари "Свидетелства за прехода 1989 - 1999 г." Иван Костов продължава разказа си за българския преход, като разкрива на читателите как изглежда "Политиката отвътре" в нова книга. В нея министър-председателят на България между 1997 и 2001 г. разказва защо според него преходът у нас не завърши с установяването на върховенство на закона и търси причините за общото разочарование. Представянето на книгата е в понеделник (26 септември) в София (вижте подробности надолу), а от 18:30 часа може да го гледате на живо и на dnevnik.bg. Публикуваме откъс от книгата, избран специално за читателите на "Дневник".

Имаше ли грешки в неолибералните предписания?

Източноевропейските страни с основание бяха считани за неподготвени за идеите на социалния либерализъм. Заради комунистическото одържавяване на собствеността и централизираното планиране нямаха никаква основа за пазарна икономика и демократични институции. Затова Г-7 и международните финансови институции ни предписаха неолибералния Вашингтонски консенсус * - "пазарно ориентирани политики за реформи като премахване на контрола върху цените, свободен валутен курс, дерегулиране на капиталовите пазари, намаляване на търговските бариери и намаляване на държавното влияние в икономиката, особено чрез приватизация и строги икономии".

Няма да нарека десетте идеи на Вашингтонския консенсус политическа програма. Няма да нарека така и комплекса от наложени ни предписания за конкретни политики от западните страни кредитори, от МВФ и от Световната банка, макар тези на последните две институции да включваха конкретни планове за действия. Защото те не обхващаха всички реформи, от които се нуждаехме, нямаха политическа завършеност и интегрираност, не бяха всеобхватни. А това е причината много демократи у нас да се дистанцираха и охулиха политиката и реформите. Слабо известно е, че в значителна степен разочарованията им се дължат на изпълнените рецепти. Мнозинството български граждани също се разочарова, защото не видя достатъчно сила, решителност и последователност да се постигнат целите на прехода.

Най-лесният начин да бъдеш добър е да даваш съвети и рецепти. Евроатлантическата общност направи точно това - отнесе се към бившите комунистически страни по най-лесния начин.

Най-трудна е емпатията. Никой от съветващите ни не вникна в преживяното от нас; не видя комунизма през нашите очи; не проумя със загриженост и съпричастност причините за слабостите и лутанията ни. Не направи усилия да ни разбере, както казва Георги Марков в своето есе "Обичай ближния си".

Да го направи не за да ни заобича, а с високата амбиция да ни помогне истински. Някой веднага ще каже - не са били длъжни, но ще сгреши, защото точно техните предписания бяха приложени и те следва да носят своята отговорност за техния резултат. Това те не направиха, въпреки че на България в голяма степен предписанията бяха наложени ултимативно след допуснатите от БКП/БСП фалити в 1990 и в 1996 г.

Сочеха само, че с избори и свобода на словото се създава демокрация и от командна и планова икономика с раздържавяване се създава конкурентен пазар.

Съветващите ни се лутаха и налучкваха относно рецептата за прехода. Чешкият писател Милан Кундера убеждаваше европейския политически елит да възприеме трагедията на Централна Европа в това, че тя е "отвлечен (от Изтока) Запад" **. И успя. Там се фокусира първоначално вниманието заради географската, историческата и религиозната близост. Ако неговата теза е вярна, излиза, че днес България е отвлечен (от Запада) Изток.

Това би обяснило целия ни незавършен преход с един мисловен замах - "на България просто не ѝ е мястото сред демократичните страни". За съжаление, мнозинството на Запад мисли точно така за нас.

Според мен не само гражданите в Западна Европа, а дори политиците им не разбират защо източноевропейците не успяват в прехода. Изглежда, не им остава време да положат усилия да разберат. Затова Западът се оказва неспособен да помогне на бившите комунистически страни да преминат през сцилата и харибдата на прехода. Сам изпадна в идейна криза и вече по-прозорливите виждат, че самият той е все още много далече от модерността и ценностите, за които претендира.

Политическата рецепта за реформите може да се сведе до един прост съвет - "създайте условията за свободата. След това тя ще ви реши всичките проблеми".

Тази рецепта бе прегърната у нас от хората със свободни професии, учители, доктори, адвокати, учени, писатели, от тези, за които свободата е била в една или друга степен професионално по-близка, отколкото за останалите. Първоначално те се опитаха да осъществят прехода с подръчни и импровизирани политически средства. Тези хора, тук вече трябва да кажа НИЕ, се провалихме първо в опитите си да създадем жизнеспособна политическа сила, която да завърши прехода.

Колко са дълбоки последиците от грешките в рецептурата от идеи, се вижда вече на много места. Западноевропейските страни започнаха да се отнасят като към чуждо тяло не само към България, а и към страни от Централна Европа. След появата на първите противоречия започнаха да забелязват отклоненията. Видяха, че на власт се настани мафията, рекрутирана от предишния режим. Видяха симпатиите към управлението на Путин, регреса в свободата на медиите, подчиняването на съдебната власт. Разривът по отношение на националната идентичност и емигрантската вълна прояви дълбокото разделение между Източна и Западна Европа. Съмненията относно способността на политиците да намерят отговори на новите предизвикателства вече обхващат много западноевропейци.

Моите доскорошни съмнения, че има много дълбока неадекватност в цялата доминираща идеология, се превърнаха в твърдо убеждение от следния факт. Най-големите и сигурни пристанища на руските олигарси и специални служби се оказаха Лондон и Виена. Най-големите перачи на руски пари се оказаха банки в Северна Европа и Швейцария заедно с тези в отличничката в прехода Естония, а също и в Латвия ***. И това е ставало пред очите на техните образцови демократични институции и централни банки, наблюдавани и контролирани на свой ред от Европейската комисия и от Европейската централна банка. Северна Европа бе сочена за пример. Оказа се, че зад витрината се крият внушителни по размери финансови престъпления и мащабна корупция. Тя набързо и много старателно бе прикрита, но добре е да знаем, че е немислима с мащабите си за България.

Моите аргументи за несъстоятелността на неолибералната идеология за прехода са следните:

Само свобода не може да създаде гражданско общество, което да излъчи политическа система с демократични ценности. Без верни само на своите избиратели политически партии това не може да се постигне. Впрочем в съветите, които получавахме, въобще не се казваше как се създава партия. За партии въобще не се споменаваше. Френският президент Франсоа Митеран събра на закуска шепа интелектуалци и ги охрабри да са опоненти на режима на Тодор Живков. Чак след почти една година се появи коалицията СДС, в която влязоха четирима от поканените дванайсет. Останалите, с изключение на Стефан Продев и Копринка Червенкова, останаха пасивни и дори безгласни по време на прехода. Толкоз за опита на Запада да подпомогне партийното строителство в България.

Българската емиграция направи много повече и по-продължителни усилия, дарявайки значителни материални средства, които се пръснаха между многото вождове на новопоявили се партии или се присвоиха и пропиляха от командированите в демократичната коалиция сътрудници на Държавна сигурност. Едни само материални дарения не могат да създадат силна политическа формация, която да реализира политиката на прехода и да понесе отговорността за това.

Но същинската и важна истина, тази за политиките, способни да създадат и наложат тези предпоставки на демокрацията, остана за години неизвестна както на нас, така и на западните експерти по прехода. Това са политиките за установяване и защита на демократичната власт.

В препоръчваната ни слаба и зле финансирана държава с немощен контрол рецидивираха бързо стари административни стереотипи, прахосничество и корупция. "Малката държава" бе предложена като очистително срещу етатизма на комунизма. При разрушаването на еднопартийната държава бяха изоставени много от изконните публични функции - "заедно с мръсната вода бе изхвърлено и бебето". Тук ще си позволя да бъда краен в подозренията си. По агресивността на неолибералите и либертарианците срещу държавата личи, че тяхната рецепта за прехода има общ корен с мечтата на Карл Маркс държавата изобщо да отмре. Така те, като "полезни идиоти", помогнаха да се изгради не власт на гражданите, а и мафиотски капитализъм.

Малката, слаба държава лесно бе пленена.

В предписанията, които следвахме, изобщо отсъства темата за гаранциите за националната сигурност. НАТО не предяви искания за дълбоки реформи на българските служби за сигурност и за изграждането им по свои стандарти преди приемането на страната ни за член. Затова сигурността на обществото и на държавните институции остана в ръцете на бившата Държавна сигурност.

"Реформирането" на този ключов сектор беше първа и неотложна задача на ръководството на БКП/БСП веднага след падането на Берлинската стена. То се изрази в следното:
1) Съставът на Първо главно управление стана Националната разузнавателна служба (НРСС/ДАР);
2) Второ и Четвърто управление се нарекоха Национална служба "Сигурност" (НСС, сега ДАНС);
3) Политическото Шесто управление се превърна в Централната служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП, сега ГДБОП);
4) Управлението за безопасност и охрана (УБО) стана НСО.

Получи се както в комедията на Людмил Стоянов "Вълците пазят стадото". БСП дадоха на най-доверените от своите да се грижат за демокрацията и пазара.

Така Държавна сигурност създаде, покровителства и осигури институционална подкрепа на първите силови групировки и на "Мултигруп". Те се превърнаха в организирана престъпност във времената на югоембаргото. Чрез тази власт от елита на номенклатурата бе излъчена българската мафия.

Неолибералната рецепта на прехода не предвижда комунизмът в Източна Европа да бъде разрушен чрез преследване на неговия елит за престъпленията, които е извършил, или поне чрез отстраняването му от властови и обществени позиции чрез лустрация.

Там не се предписва идеологията на комунизма да бъде разобличена и отхвърлена в училищата и университетите, във всички институции и в медиите. В евроатлантическата общност няма консенсус за това. Въобще не се поставят такива задачи, няма такива критерии за оценяване на напредъка за изграждането на консолидирана демокрация.

Още в 1989 г., в началото на прехода, вдъхновен по собствените си признания от Хегел, Маркс и от западния марксист Александър Кожевников, Франсис Фукуяма обяви "Края на историята" - края на идеологическите противопоставяния, на глобалните революции и войни. Не бе оригинален. Повтори същото, което Даниел Бел пророкува още след края на Втората световна война.

Същината е, че синтезът на марксизма с либерализма ще бъде последната политическа идеология. Разликата е само, че при Маркс историята свършваше с победата на комунизма. Всъщност и той не е оригинален. Преди него Кант писа, че ще настъпи "вечният мир". Ако сме по-мнителни, зад призива за "край на историята" можем да чуем друг зов - да оставим комунизма на мира. Впрочем той в прав текст се натрапва на българското общество вече повече от три десетилетия.

Големият идеологически компромис е причината в НАТО и ЕС да бъдат приети страни, които не са разградили остатъците от комунизма. Това поражда у мен още едно подозрение. С победения комунистически лагер в края на Студената война мирът е бил постигнат чрез мащабен, обхващащ много сфери компромис. Победителите са считали, че преходът ще стане някак от само себе си. Може и така да стане, но след като си оти-де последното поколение, родено при комунизма, а може би и неговите деца.

Посочените базови грешки на предписанията за прехода, от една страна, замаскираха и не разрешиха посткомунистическите конфликти. Както се вижда, от това произтече заличаването на различията между реформатори и реакционери, лесното изоставяне и пожертване на реформаторите в Източна Европа. Постепенно всички тези теми станаха "табу" в нашите общества и особено в тези, които не успяха.

От друга страна, западните политици и експерти предпочитат да виждат това, което им се иска да бъде. Не виждат, че преходът има своя вътрешна гражданска опора и движещи сили, на които трябва безрезервно да се помогне, защото има и мощна съпротива. Не виждат, че отсреща противостои и саботира бившата опитна номенклатура. Представят си, че нейните партийни представители са нормално различни от партиите на гражданската общност. Г-жа Хилари Клинтън ни съветваше, че комунистическите елити трябва да бъдат приобщавани като политически опоненти.

Направи им голямо дарение по време на едно свое посещение в България. И ние се опитвахме да ги приобщавахме, което бе погрешно...

Представянето на книгата от Иван Костов и Веселин Методиев може да гледате на 26 септември от 18:30 часа на "Дневник", а от днес изданието е в книжарниците.

Бележки към откъса:
* Визирам консенсуса за политиките за реформи в поразените от криза развиващи се и бивши комунистически страни от 1989 - 1990 г. на Г-7, МВФ, Световната банка и на Министерството на финансите на САЩ. Рецептите са основно макроикономически идеи. Включват:
1. Ниски държавни заеми. Избягване на големи фискални дефицити спрямо БВП.
2. Пренасочване на публичните разходи от субсидии ("особено безразборни субсидии") към широкообхватно предоставяне на ключови за растежа услуги за бедните като основно образование, първично здравеопазване и инвестиции в инфраструктура.
3. Данъчна реформа, разширяване на данъчната основа и приемане на умерени пределни данъчни ставки.
4. Лихвени проценти, които се определят от пазара и са умерено положителни в реално изражение.
5. Конкурентни и пазарно определяни валутни курсове.
6. Либерализация на търговията: либерализация на вноса и износа с особен акцент върху премахване на количествени ограничения (лицензиране и др.); всяка търговска защита да се осигурява чрез ниски и относително еднакви тарифи.
7. Либерализация на преките чуждестранни инвестиции.
8. Приватизация на държавни предприятия.
9. Дерегулация: премахване на регулации, които възпрепятстват навлизането на пазара или ограничават конкуренцията, с изключение на оправданите от съображения за безопасност, околна среда и защита на потребителите и разумен надзор на финансовите институции.
10. Правна сигурност на правата на собственост.

**** Политическият авторитет на следвоенните неолиберали Карл Попър сам се е смятал за комунист на младини. Според негов биограф е бил такъв до средата на жизненото си поприще, до началото на Студената война. Вж. Malachi Haim Hacohen. Karl Popper - The Formative Years, 1902-1945. рр. 396-397. Ралф Дарендорф защитава докторат на тема "Понятието "справедливост" в мислите на Карл Маркс" и се хабилитира на тема "Социални класи и класовата борба в индустриалното общество". Вж. Class and class conflict in industrial society. Stanford Univ. Press, Stanford, 1973.