Непобедимият Шакълътън, който не достига Южния полюс (откъс)

Историята помни Ърнест Шакълтън като изследователя, който винаги успява да измъкне своите хора живи дори и от най-екстремните опасности. Способен да мечтае за най-страховитите приключения и да ги организира за рекордно кратко време, Шакълтън може да се изправи лице в лице с най-трудните ситуации и да избегне катастрофата, когато всичко вече изглежда безвъзвратно загубено.

Въпреки че никога не достига до Южния полюс, за който така силно мечтае, Шакълтън остава в историята като един от най-великите полярни изследователи и образът му продължава да бъде обвит в героичен ореол.

На български вече излезе историята му "Шакълтън - несломимият", чиито автор е Хавиер Качо - испански учен, полярник и писател. Участва в шест испански антарктически експедиции, а през 2020 г. е част и от 28-ата българска експедиция до ледения континент. В резултат на многогодишните си изследвания и пътувания до Антарктида пише множество книги. През 2020 г. един от островите край Антарктида е кръстен Качо като признание за големия му принос за популяризирането на ледения континент и за дългогодишната му подкрепа към българската антарктическа програма.

В момента Хавиер живее със семейството си в Мадрид. Пише книги, пътува и изнася лекции, свързани с опазването на планетата, живота на Антарктида и успехите на науката в борбата с климатичните промени и отражението им върху живота ни.

Издателство "Вакон" предостави откъс от книгата му.

Сред ледовете на два свята

Ако някой все още таял известна надежда, че суровостта на морския живот щяла да обезкуражи младия юнга и да го закотви на сушата, много грешал. Въпреки че все повече не харесвал желязната дисциплина на "Хогтън Тауър", месец след като слязъл на пристанището, Шакълтън отново се качил на борда, за да предприеме ново пътуване, този път към Индия за транспортирането на сол.

Ако в предишните пътувания се оплаквал от дисциплината, то сега новите офицери налагали суровост, граничеща с жестокост. В честите писма, които пишел на своето семейство и приятели и които изпращал от пристанищата, на които спирали, не се притеснявал да споделя, че е отвратен от кораба. И сякаш нос Добра надежда поискал да си съперничи със суровостта на офицерския състав, ги посрещнал с жестока буря, стоварила върху тях цялата си ярост. Шакълтън, който бил на руля, щял да си спомня, че били изненадани и нямало време дори да съберат платната, поради което ураганният вятър ги разкъсал, като че били от хартия.

Часове наред били изложени на произвола на вълните, които връхлитали палубата и заплашвали да потопят кораба при всеки нов порив. Бурята изглеждала безкрайна, а паниката на опитните моряци била толкова голяма, че уверени в скорошното си явяване пред Бог, те се постарали да запазят някакво благоприличие и според разказаното по-късно от Ърнест в писмо до сестрите му "през цялата нощ не се чу нито една ругатня и нито едно богохулство".

Противно на всякакви очаквания, успели да преминат злокобния нос, въпреки че лошото време ги съпровождало ден след ден. Изведнъж сякаш природните сили решили да компенсират преживените неволи и комбинацията от благоприятни ветрове, майсторската навигация и възможностите на техния кораб ги накарала да изпитат едно от незабравимите изживявания на платноходен кораб - скоростно плъзгане по вълните, способствало изминаването на 3000 километра едва за шест дни.

Четири месеца след като потеглили от Англия, достигнали делтата на Ганг, където останали два месеца. Там пред очите на младия Шакълтън се разкрил нов пъстър и сетивен свят. Освен това имал възможност да участва в лов на носорози по покана на регионалния британски комисар и на още няколко английски господа.

Въпреки толкова вълнуващото изживяване обаче, времето, през което останали на котва, подложило на изпитание търпението му. Успял да издържи благодарение на изнурителния труд по разпределяне на товара в трюмовете, на страстта си по четенето и дългите часове, които посвещавал на писма до семейството и приятелите си. В своите писма ги призовавал да му отговарят с истински послания, а не чрез обикновени картички с някоя и друга лаконична фраза.

Онези времена били самотни. Шакълтън се оплаквал, че написал петдесет писма, а получил в отговор едва трийсетина. Никога няма да узнаем дали това желание за получаване на писма от семейството и приятелите е било мотивирано от потребността му да се чувства придружаван, или от нещо, което започвало да се прокрадва в характера му - импулс да впечатлява околните, като ги кара да вярват, че е различен, а в конкретния случай, че е човек с много роднини, приятели и познати, които се интересуват толкова от него, че му пишат постоянно.

Възможно е това поведение да е свързано с различното отношение, което е имал към живота, в сравнение с неговите другари. Въпреки че бил екстровертен човек, забавен и приветлив, религиозният му дух го възпирал, когато стигали до някое пристанище, да участва в техните шумни пиянства и посещаването на заведения със съмнителни репутация. В очите на другите моряци това му поведение, както и интересът му към литературата и страстта му към поезията, го правело различен, по-специален човек. "Приятелят Шакс, както тогава го наричали, винаги е погълнат от своите книги."

Във всеки случай, онази Коледа била от най-лошите в живота му. Безсмислената дисциплина на кораба го потискала и той не споделял нито заниманията, нито вкусовете на своите спътници. Вярно е обаче и това, че когато се върнал у дома, не се почувствал по-добре. Дребните злободневни тревоги на близките му не можели да се сравняват с величието да усещаш природата в цялата й същност, да можеш да укротяваш свирепия вятър, за да караш кораба да пори вълните, или да се оставиш в магичния плен на обсипания със звезди нощен небосвод. Той не се е чувствал нито тукашен, нито тамошен и отчаянието му се задълбочавало още повече, когато се опитвал да си представи какво би могло да е бъдещето му.

И докато наблюдавал безпомощно как нещо го отдалечава и от едните, и другите, като се стараел да прикрива с щедра усмивка и добро отношение разочарованието, което го смазвало, на другия край на света, в тайнствената и далечна Антарктида, флотът от китоловни кораби от шотландското пристанище Дънди си прокарвал път сред ледовете. Арктика била опоскана и искали да си изпробват късмета в новата територия, където, изглежда, изобилствало от китове. Далеч, много далеч оставало всичко това за нашия "приятел Шакс", вглъбен в своето вътрешно пътешествие, в което той се опитвал да си проправи път между ледовете на два свята, които никога нямало да може да помири.