© Пламен Тончев
Пламен Тончев е сред основателите на European Think-tank Network on China и е млен на Отдела за ЕС на Съвета за сътрудничеството в сигурността в комисията за Азиатско-Тихоокеанския район (CSCAP EU) под шапката на Института на ЕС за изследвания в сигурността (EUISS). Специализира в изследвания на Китай и отношенията на Китай и ЕС.
"Дневник" се обърна към него с въпроси за отношенията между Русия и централноазиатските страни и ролята на Китай в процесите в региона.
Причина ли е войната в Украйна за стремежа на Казахстан да разшири партньорствата си отвъд Русия, или е само катализатор? До каква степен други държави, като например Таджикистан, но не само - може да поемат по същия път?
- Казахстан винаги е поддържал тесни политически и икономически връзки с Русия, с която има обща граница по протежение на 7600 км. Първоначалната идея за Евразийския икономически съюз принадлежи на бившия казахски президент Нурсултан Назарбаев, макар че досегашните резултати едва ли оправдават очакванията му. Във всички случаи, стокоомбенът между двете страни винаги е бил интезивен. Да напомним и нещо друго: че Русия заплаща на Казахстан солиден наем за Байконур, а и за военната база Сары-Шаган на западния бряг на езерото Балхаш. Другите средноазиатските страни също имат тесни икономически връзки с Москва, а и са зависими от паричните преводи от милиони свои граждани, които работят в Русия - това е в сила особено за Киргизстан и Таджикистан.
Но след избухването на войната в Украйна, Русия е подложена на мащабни западни санкции и това рязко промени положението. Свиването на руската икономика неизбежно влияе на средноазиатските страни и те са принудени да диверсицифират както пазарите си, така и източниците на стратегически важни вносни стоки. Същевременно, правителствата на тези страни се опасяват, че може също да попаднат под санкции и много внимават да не дадат повод за това. Неслучайно в Узбекистан вече не се приемат разплащания с руските кредитни карти "Мир", а подобно решение са взели и някои банки в Казахстан.
Като оставим настрани заплахите към Казахстан от националистически (и вече от управляващи) среди и притесненията ѝ от намесата в "периферията", какви грешки прави Русия в Централна Азия в последните години?
- Мисля, че Русия не отчита процеса на национално самоосъзнаване в бившите съветски републики в Средна Азия. Например, в Москва не крият раздразнението си от факта, че руската общност в Казахстан се е свила до близо 20% от населението на страната и дори използват термина "дерусификация". Факт е, че руският език вече се използва по-малко в региона и наистина вземат превес националните езици, но това е един естествен процес и дори необходим за тези държави, които възникнаха след разпадането на СССР в края на 1991 г.
Една друга грешка на Русия се дължи на надменното й отношение спрямо бившите съветски републики и на презумпцията, че ще я следват послушно във външната й политика. В Москва бяха изумени, че нито една от средноазиатските страни не призна самопровъзгласилите се ДНР и ЛНР ("Донецка народна република" и "Луганска народна република" - бел. ред.). Преди няколко седмици в социалните мрежи се появи яростен коментар на Медведев, в който бившият президент на Русия заплашваше Казахстан, че го очаква участта на Украйна. След острите реакции коментарът бе изтрит и приписан на хакери, но този инцидент само потвърди съмненията в Астана и другите столици в региона.
Колко далеч може да стигне опитът за диверсификация на партньорите при Казахстан: може ли изобщо да се допускат стъпки като излизане от Организацията на договора за колективна сигурност и Евразийския съюз?
- Много интересен въпрос, като се има предвид, че преди три десетилетия това пространство се покриваше от СССР, който се разпадна през 1991. ОДКС е един вид "наследник" на СССР, макар и в много по-малък състав. Като организация не е особено стабилна: например Узбекистан е бивш член на военния съюз, напусна го два пъти досега и при днешните обстоятелства няма никакъв стимул да се включи отново.Въпреки това мисля, че към днешна дата за останалите членове на ОДКС би било доста драстична стъпка излизането от алианса, не само заради неизбежната реакция на Москва, но и също така, защото в момента ОДКС е единствената организация в региона с мисията да обезпечава някаква сигурност. Нито Евразийският икономически съюз, нито Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) имат такива цели и възможности.
Русия трудно би се съгласила Казахстан да напусне ОДКС и вече стана дума защо. Видяхме го и в началото на тази година, когато ОДКС за пръв път в историята си предприе съвместна военна акция в Казахстан по време на вълненията в страната. Таджикистан, бидейки на границата с Афганистан, зависи пряко от Русия за националната си сигурност. В страната от много години насам е разположена руската 201-ва мотострелкова дивизия, въз основа на двустранен договор, който е в сила до 2042 г. Киргизстан също разчита на ОДКС, въпреки че това не предотврати пограничния конфликт с Таджикистан - просто Бишкек няма покрепа от друга сила, освен Русия. Само на 20 км от киргизката столица, в Кант, се намира база на руските военновъздушни сили и договорът е с трайност поне до 2027 г.
Евразийският икономически съюз, без особени постижения, е по-малко стабилен от ОДКС. Средноазиатските страни имат много оплаквания за доминиращата роля на Русия, а и сегашната ситуация само подсилва центробежните тенденции, така че не е немислимо разклащането, а дори и разпадането на тази формация.
Защо Китай прояви толкова подчертан интерес към Централна Азия (включително със стъпки като споразумението за жп линията с Киргизстан и Узбекистан) точно сега, около срещата на ШОС: свързано ли е с войната на Русия или с друго нейно действие? Ако не, каква е причината? (Или просто този интерес направи голямо впечатление заради личното участие на Си след две години без пътувания в чужбина?)
- Средна Азия е източник на важни ресурси за китайската енергетика и промишленост, предоставяйки големи обеми от казахски нефт и туркменски природен газ. Но интересът на Китай към Средна Азия се обяснява и с изграждането на транспортна инфраструктура в Евразия с кодовото название "нов Копринен Път" или "Един пояс, един път". Именно в Казахстан през септември 2013 г. Си Дзинпин обяви грандиозния план на Пекин. От тогава "северният коридор", т.е. железопътната линия през Казахстан, Русия и Беларус към европейските пазари, включително и Украйна, поемаше все повече товари, които достигнаха 1,5 милион контейнера през 2021 г.
Проектът за жп линия от Китай до Узбекистан през Киргизстан се обсъждаше в продължение на десетилетия и спънките бяха свързани предимно с финансови съображения, но и липсата на заинтересованост. Тристранното споразумение подписано тези дни за изграждането на линията се вписва в плановете за поощряване на така наречения "среден коридор" към Каспийско море и Кавказ, а дори и на юг към Иран и Арабско море. И това е пряко свързано с войната в Украйна, огромните разрушения в страната и изолацията на Русия от европейските пазари.
Не на последно място, китайските власти винаги са били много неспокойни за положението в северозападната провинция Синдзян, която граничи със Средна Азия и има голяма мюсюлманска общност. Едно от съображенията зад "Новия път на коприната" е икономическото развитие на този изостанал район на Китай, с цел да се умекоти социалното и политическо напрежение в него. "Шанхайската петорка", предшественик на ШОС, бе създадена през 1996 по инициатива на Пекин, с цел борбата с тероризма, сепаратизма и екстремизма, така че Средна Азия има и чисто геополитическа стойност за Китай.
Преминава ли Централна Азия, след дълго време, в което публично битуваше представата за "руска орбита", към китайска? Или по-скоро трябва да очакваме напрегната геополитическа надпревара, която, освен Китай и Русия, да включва играчи като Турция и САЩ (или дори други)?
- Πо всичко личи, че Средна Азия се стреми да се отдалечи от руската орбита в икономиката, но по отношение на регионалната сигурност перспективите остават изключително неясни. Показателно е, че докато течеше срещата на лидерите на ШОС в Самарканд, се водеха сражения между Азербайджан и Армения, както и между Таджикистан и Киргизстан. С други думи, стана ясно, че Русия вече не е гарант на стабилността в бившето съветско пространство. Китай ще се опита да подсили своите позиции, но е малко вероятно да използва сила в случай на военни конфликти. Особено впечатлeние направи изказването на Си Дзинпин в Астана, че Пекин напълно подкрепя - и косвено гарантира - суверенитета и териториалната цялостност на Казахстан. Под въпрос, обаче, е практическата стойност на това заявление, като се има пред вид, че Китай твърди същото и за Украйна.
Турция също е фактор в Средна Азия, благодарение на етническото си сходство с пет от шестте страни на изток от Кавказ - Азербайджан, Туркменистан, Казахстан, Узбекистан и Киргизстан. А и турските компании са много активни в региона в секторите на строителството и търговията. Още от времето на Тургут Йозал в началото на 90те години, Анкара винаги е считала Средна Азия за благодатна почва за своето присъствие и всячески подчертава историческите си връзки с тези страни. Това, естествено, не се харесва особено на Русия и Китай и затова гледат Турция изпод вежди.
Влиянието на САЩ в региона е минимално, особено след безславното изтегляне на войските им от Афганистан миналата година. На този етап изглежда, че отслабването на руските позиции в региона облагодетелства най-вече Китай и на второ място Турция. Но все пак бих казал, че Русия няма да остави Средна Азия "без бой".
Последно, съперничеството в Средна Азия между Китай и Русия не се очаква да доведе до конфронтация между тях. Въпреки намека на Си Дзинпин в Самарканд, че Русия трябва да бъде "отговорна световна сила", Пекин няма да изостави Путин и ще продължи дипломатическия си зиг-заг: ще защитава на думи суверенитета на всички страни, а в същото време ще обвинява САЩ и НАТО за руското нашествие в Украйна.