Има много неща, които държат един родител буден нощем. Несъмнено новинарските емисии, филмите и "БГ мама" са развинтили предостатъчно въображението ни за опасностите, дебнещи децата ни от ранна възраст. Сред болестите, катастрофите и наркотиците се нарежда и изчезването. Едно дете да потъне вдън земя е колкото немислимо, толкова и ужасяващо. Затова и такива случаи като правило се приемат присърце.
Случаят на изчезналия Александър извади наяве както съпричастността на обществото и критичната роля на доброволчеството, така и тлеещите от десетилетия проблеми в комуникацията на полицията със същото това общество, но също и неподготвеността на самите масови медии да играят конструктивна роля в такива ситуации. На първо място трябва да кажем, че далеч не всички случаи са като този. Всъщност в повечето няма нужда и дори би попречило на разследването да се обявява публично каквото и да е. Но когато това е нужно, то следва да става бързо, надеждно, без спекулации, с ясна навременна информация и координация. Такива са изчезванията не само на деца, но и на възрастни хора и такива в уязвимо състояние. Хора, които поради болест, възраст или принуда трудно биха могли да помогнат сами на себе си.
Друго нововъведение беше прословутата Amber Europe система, която беше шумно обявена в началото на 2018 г. Това е мрежа от институции и НПО-та, които си съдействат с проекти, обмен на опит и информация за по-ефективно откриване на деца. Това, на което повечето медии обърнаха внимание, обаче е интеграцията с Facebook, където при изчезнало дете може на момента да се покаже снимката му и информация на всички потребители на мрежата в радиус от 200 км. Именно това стана с Александър, макар и с поне 8 часа закъснение след първата информация в медиите.
За сравнение, Гърция е обявила и открила 40 деца за същия период от време със системата.
Всъщност четири години след официалното включване в мрежата това беше първият и единствен път, в който МВР я използва. Има още един случай от преди година, но той се разви в епизод на популярен български сериал. За сравнение, Гърция е обявила и открила 40 деца за същия период от време със системата. Липсва и информация дали България се е включила по някакъв начин в обмена на опит с изключение на няколко кратки споменавания за присъствие на делегати по срещи. Междувременно още от включването на МВР като организация официалният сайт на Amber Europe все още показва като единствен източник на информация за подобни случаи в България социалните профили на Lipsva в Twitter и Facebook. От там не успяха да ми обяснят как се е случило това. Неофициално разбрах, че тези линкове са дадени от самите представители на МВР. Нищо че активната работа по проекта спря преди 5 години.
Нито спешните реклами на Amber във Facebook, нито карти и технологични решения като Lipsva биха решили проблемите в комуникацията. Те са просто инструменти. МВР обмисляше през годините много други такива - MMS-и към таксиджиите, новини по таблата на метрото и спирките на градския транспорт, спешни бюлетини по радиото и телевизията и ред други шумно обявени, но неосъществени идеи. Докато за някои драматични случаи научаваме сравнително бързо от основните емисии, това става щедро напоено с кадри на страдащи близки и словоохотливи съседи, дежурни експерти, бивши и настоящи служители на полицията. Нищо в това не показва както отговорност от страна на МВР, така и капка журналистическа етика от самите медии.
За повечето изчезвания обаче не научаваме дори от сайтовете на МВР. В някои райони на страната повечето такива се подават "ексклузивно" на конкретни местни медии. Трудно ми е да преброя случаите, в които родители са ми споделяли, че се молят на полицията да разпространи информация по техните канали или да изкарат екипи за издирване. Когато става въпрос за възрастни и често безпомощни хора, ситуацията е най-тежка. Това, комбинирано с хаотичната система от сайтове и начини на публикуване на информация от РДВР-тата, прави изключително трудно намирането на каквато и да е информация за един или повече случаи на изчезване. Именно това целеше да подобри Lipsva и го правеше добре.
Целият този комуникационен хаос, но и честата циничност и ярка неподготвеност за боравене с такива случаи на приемащите сигнали създава съвсем очаквано крайно недоверие към способностите и желанието на полицията да се справи с такива случаи. Сензационното отразяване от страна на медиите и търсенето на ефирно време у дежурните експерти пък оставя впечатление, че постоянно изчезват хора и никой не ги открива. Втората цел на Lipsva беше да покаже, че всъщност мнозинството от случаите се решават успешно. Този аспект е изключително важен, защото именно доверието между близки и разследващи, както и вярата на доброволци и неправителствени организации, че решение и смисъл има, е това, което неизменно ще повиши успеваемостта. Видяхме го и в случая на Александър.
За повечето изчезвания не научаваме дори от сайтовете на МВР.
Докато обаче повечето изчезвания се решават, сложните такива, когато трябва да се действа бързо, да се вземат на сериозно тревожни ранни сигнали или да се предпази уязвим човек от друга опасност, са нещо, в което системата се проваля отдавна. Тези случаи са малко, често не са публични, но имат изключително драматичен ефект над семействата дори при иначе успешен край. Тук от критична важност са ясните стриктни процедури, добрата комуникация, малкото бюрокрация и подсилване решимостта и възможностите за действие на тези най-близо до случая - все неща, с които родната полиция не се слави.
Може да направим сравнение с болниците - хората си мислят, че добрите болници са онези с няколкото именити медицински величия, способни да извършват невероятни процедури. Истината обаче е, че истинските добри болници са онези, които не позволяват например пациентът да умре от вътрешноболнична инфекция след уникалната операция. А такива случаи има доста и продължавайки аналогията, са също толкова срамна тема за институциите до степен, в която почти нищо не се прави. Предотвратяват се с ясни стриктни процедури, признаване на грешките и търсене на решения, комуникация и подсилване решимостта и възможностите на онези, които могат да се справят с проблема.
Александър беше открит и се води разследване. Това, което като общество научихме, е, че имаме място и роля в тези издирвания и не следва да очакваме полицията да се справи сама. Доброволчеството има смисъл, а и има нужда от продължителни постоянни действия тази насока. Това, което не очаквам, е промяна в работата на МВР или подходът на медиите по тези теми. След толкова години повтаряне на едно и също съм говорил с много разследващи, които търсят някакво решение и искат промяна, но се сблъскват със същата стена на безразличие и бюрократичен унес, с която се сблъсква всеки от нас, застанал пред гише.
Докато има технологични решения, които биха помогнали, нищо не може да замести добрата полицейска работа. Къде нарочно, къде от невежество на ръководството, тя се тика назад, за да не попречи на когото трябва или да не стъпи накриво с грешния прокурор или местен големец. Същото отношение се отразява неизменно и на издирващите, които далеч не се занимават само с установяване на безследно изчезнали.
Докато има технологични решения, които биха помогнали, нищо не може да замести добрата полицейска работа.
Макар повечето от нас да не може да си представим, че нещо такова може да се случи точно на нас, неизменно поредният тиражиран из медиите случай ни кара да се замислим. Докато някои възприемат качеството на живот като удобства в дома, колата или почивката, още по-важна характеристика е да има система, процес и специалисти, на които са се облегнеш в безизходна ситуация. Това е както спешната помощ, включително в отдалечени райони, лечение на редки заболявания, реакция при природни бедствия и несъмнено издирване на потъналите вдън земя. Именно доверието в тези системи на помощ допринася значително за качеството на живота.
Доверието идва както от наличието въобще и ефективността на тези системи, така и от ясната комуникация и прозрачност за работата им. При търсенето на безследно изчезнали, както и при много други функции на МВР именно това е ключова брънка, която упорито се отрича от ръководството заради институционални недъзи, его, чиновническо и офицерско мислене, заровено в преливащите с хартия папки от 80-те.
Докато няма еднакви случаи, лесно може да се види, че проблемите в комуникацията са на институционално ниво. Разпознавайки този проблем преди 13 години, се опитах да намеря технологично решение, създавайки проекта Lipsva. Амбицията му никога не е била да намира хора, макар надежда винаги да има, а да покаже, че съобщаването на случаите може да се прави по по-добър начин. В рамките на проекта направих карта, показваща всички известни активни случаи и анонимна статистика за решените, автоматично търсене в социалните мрежи на хора, отбелязали се близо до последното известно местоположение, и изпращане на готови за разпечатване плакати до магазини и кафенета в близост. Всичко това беше достъпно преди повече от 10 години и го предложих безвъзмездно на МВР.
Последваха няколко срещи и доста комуникация в опити за обща работа. Всички бяха много ентусиазирани и съгласни, че това има смисъл. Особено хората по места, чиято работа беше именно да решават тези случаи: тези, на които близките звъняха постоянно с надежда за добри новини, а в от един момент нататък - каквито и да е новини. След години опити и събиране на данни единственият резултат беше, че при всеки случай на изчезване медиите тикаха картата ми в лицето на тогавашния шеф на сектор "Издирване" и го питаха защо МВР не прави нещо подобно.
Причината за всичко това е същата, както множеството проблеми, които виждаме в полицията - дълбоката бюрократична машина и вкорененият от поколения страх от взимане на решения. МВР може да се е деполитизирала преди 30 години, но мисленето и работата не са мръднали особено от 80-те години насам. Това се вижда особено ясно в случаите на издирване. Има някакъв срам, изглежда, на ниво директор, когато се говори на тази тема, и язвителна насмешка, когато хора вътре и извън системата настояват, че има по-добър начин. Това са все неща, с които се сблъсках сам, но трагичното е, че със същото се сблъскват родители на деца, които не спират да настояват на най-горно ниво за действие.
Тук следва да се отбележи, че подобрения в МВР все пак има. В последните няколко години са свързали многобройните си системи и търсенето на информация за издирвани се доближава доста до иначе нереалистичните очаквания, които холивудските филми са загнездили у нас. Докато това определено е подобрение, общуването с неправителствени организации, медии и въобще желаещи да помогнат е изключително затормозено до степен, в която самите издирващи са също толкова фрустрирани от системата, колкото и близките на изчезналите.