"Владимир Путин е подполковник от КГБ. Нищо и половина"

Джонатан Лител е автор на романа "Доброжелателните" - удостоен с наградата "Гонкур" и Голямата награда на Френската академия, издаван и в България. Той е работил в Чечня през двете войни - 1996 г. и 1999 - 2001 г., отразявал е руската инвазия в Грузия през 2008 г. за "Монд 2". Сега пише и анализира войната в Украйна в списание "М." на "Монд".

"Дневник" препубликува от "Артакция" откъс от новата книга на Лител "За руската агресия" в превод на Росица Ташева. Заглавието е на редакцията.

Новата книгата на Джонатан Лител "За руската агресия" е включена в поредицата "Позиви" на издателство "Галимар".

Ето встъпителните думи на президента на издателството Антоан Галимар и към "Позив 43":

"В часа на съмнението има само две възможни позиции: да си кажеш, че размисълът и решението нямат нищо общо помежду си - и да се оттеглиш в мълчанието; или да си припомниш, че свободата на мисълта, както всички наши свободи, не може да се упражнява извън волята ни да разберем и да действаме. Затова в поредицата "Позиви" смятаме да чуем гласовете на всички онези хора на литературата, жени и мъже, така както чувахме през трийсетте години в "Позивите на "Нувел ревю франсез" тези на Андре Жид, Жюл Ромен, Томас Ман и Жан Жионо."

Из "За руската агресия" от Джонатан Лител

БЕЗКРАЙНАТА ВОЙНА НА ВЛАДИМИР ПУТИН

Преди 22 години една вече порочна война изстрелва Владимир Путин на върха на властта. Оттогава нататък войната остава основният му инструмент, с който той без колебание си служи по време на дългото си царуване. Путин съществува благодарение на войната и процъфтява чрез войната. Да се надяваме, че в поредната война ще претърпи своето окончателно поражение.

През август 1999 г. Владимир Путин, тогава непознат на широката публика, е назначен за министър-председател, след като неговият предшественик отказва да подкрепи тоталната анексия на Чечня. Путин, напротив, е готов да го направи и отпуска юздите на военните в замяна на безусловната им подкрепа, като така им позволява да измият унизителното си поражение от 1996 г. с кръв и огън. През нощта на 31 декември 1999 година един остарял и съсипан Елцин си подава оставката и подарява президентството на новодошлия.

През март 2000 г., след прословутото си обещание "да преследва терористите дори в тоалетните", Путин е триумфално избран за президент. Оттогава, с изключение на четирите години като министър-председател (2008-2012), той е пълновластен господар на Русия.

Върнах се в Чечня с хуманитарна мисия в самото начало на втората война. През февруари 2000 г. вечерях със Сергей Ковальов, големия защитник на правата на човека, и му зададох въпроса, който тогава беше във всички уста: кой е този нов президент, когото никой не познава? Кой е Путин?

Все още мога да цитирам по памет отговора на Ковальов: "Искате да знаете кой е Владимир Путин, младежо? Владимир Путин е подполковник от КГБ. Нищо и половина." Ковальов искаше да каже, че човек, който не се е издигнал дори до ранг полковник, е незначителен агент, неспособен на стратегическо мислене, неспособен на дългосрочно планиране. И макар да е вярно, че за двайсет години на власт Путин неимоверно много израсна и като статус, и като опит, мисля, че в основата си покойният Ковальов имаше пълно право.

Иначе Путин се оказа блестящ тактик, особено когато трябваше да се възползва от слабостите и разединението на Запада. Години му отне да смаже чеченците и да постави начело на страната им един послушен сатрап, но го направи. През 2008 г., четири месеца след като НАТО даде зелена светлина за процеса на присъединяване на Украйна и Грузия, той свика армията на "маневри" на грузинската граница и превзе страната за пет дни, признавайки независимостта на две отцепнически "републики". Западните демокрации протестираха и не направиха почти нищо.

През 2014 г., когато украинският народ след дълга и кървава революция свали проруския президент, обърнал гръб на Европа, за да застане плътно до Москва, Путин нахлу в Крим и го завладя със смайваща бързина. Тогава за пръв път след Втората световна война суверенитетът на една европейска държава беше открито нарушен. Когато нашите управници, шокирани и объркани, отговориха със санкции, Путин удвои залога си и предизвика бунтове в Донбас, русофонската област на Украйна, използвайки ситуацията, за да смаже слабата украинска армия и да наложи две нови "републики", в които тлеещата война и до днес не е приключила.

Така започна настъплението му. При всяка негова нова стъпка Западът го осъждаше и се опитваше да го накаже с ограничени и безрезултатни мерки с напразната надежда да го обезкуражи. И при всяка нова стъпка той подхващаше старата си игра и продължаваше да напредва. Все по-навътре.

Путин е физически дребен човек и да израсне в следвоенния Ленинград, не му е било лесно. Там той добре е усвоил един важен урок: ако си най-дребният, удари пръв, удари силно и не преставай да удряш. Тогава най-едрите ще се научат да се боят от теб и ще отстъпят. Това е урок, който му е по сърце. Военният бюджет на САЩ за 2021 г. беше 801 милиарда долара, бюджетът на обединена Европа (вкл. Великобритания) - 352 милиарда евро, а този на Русия - около 55,75 милиарда долара. Въпреки това Путин ни плаши повече, отколкото би трябвало. Защото има предимството да се бие като приклещен в ъгъла плъх, а не като тийнейджър, размекнат от кока-кола, Инстаграм и осемдесет години мир в Европа.

Путин можа да се наслади на факта, че Западът, в желанието си да замрази конфликта в Донбас, тихомълком вписа Крим в графата "печалби и загуби", признавайки de facto незаконното му присъединяване към Русия. Той разбра, че макар и да наболяват, раните от санкциите не са дълбоки и няма да му попречат да укрепва армията си и да разширява властта си. Видя, че Германия, най-голямата икономическа сила в Европа, е неспособна да се лиши от неговия газ и неговите пазари.

Видя, че може да купува европейски политици, сред които един бивш германски канцлер и един бивш френски министър-председател, и да ги включва в управителните съвети на своите държавни дружества. Видя, че дори страните, които по принцип му се противопоставят, не спират да повтарят мантрите за "дипломацията", за "новото начало", за "нормализацията на отношенията".

Видя, че при всяка негова крачка напред западните ръководители правят крачка назад, после се връщат, умилквайки се, с надеждата за все така неуловимото "споразумение": Барак Обама, Доналд Тръмп, Еманюел Макрон, списъкът е дълъг.