Кога ще ги стигнем хърватите

Мостът Пелешац: 4 години от проект до завършване, над природен резерват, в залив с дълбочина 30 метра. Свидетелство как европарите могат да бъдат ефективни, ако поръчките са отворени. За сравнение: България вече 12 години не може да завърши магистралата до Гърция.

"Бях ясен - добре се живее в България. Имаме един от най-ниските дългове и дефицит и сме много по-напред от вас." Датата е април 2011 г., а изказването е на българския премиер Бойко Борисов в Загреб към хърватския премиер Ядранка Косор.

Това все така скандално изказване, уви, не беше вярно нито тогава (както табличката показва), нито е вярно днес, едно Борисово десетилетие по-късно. Нещо повече, то не е вярно дори ако съотнесем днешна България към Хърватия от 2011 г. Да вземем няколко най-основни параметъра, които сме сравнили тогава, и да ги сравним отново към днешна дата. Ползвахме минимална и средна заплата, БВП на глава от населението, индекса на човешко развитие на ООН и естествено - километри магистрала. Изводът е отчайващ.

България - страна, член на ЕС, от 2007 г. насам все още не може да достигне състоянието отпреди десетилетие на страна от Балканите, която имаше война през 90-те и която стана член едва през 2013 г.

Което още веднъж ни завърта десет години назад. Причината за яда на Борисов в Загреб тогава беше въпрос за "Шенген" и защо България ще остане извън зоната, както и под мониторинг, докато Хърватия очевидно беше на път да влезе в ЕС без такъв. Причините и тогава, както и сега, бяха вътрешни и външни. Вътрешните бяха ясни: корупцията и организираната престъпност, междувременно слели се в едно, както се вижда от случващото се на Капитан Андреево. Външните - притокът на мигранти от Северна Африка през Гърция.

Външните не са се променили, а не особено успешния опит да се върне контролът върху Капитан Андреево доказа, че вътрешните също. "Шенген" далеч не е само свободно движение без вътрешни бариери - той е процес, с който границите на ЕС се изтласкват навън и се втвърдяват, а външните страни гарантират суверенитета на вътрешните. Ще е много трудно да убедим държавите от Западна Европа да ни трансферират част от суверенитета си, за да го предоставим на една частна фирма.

Но всичко това има значение само ако смятаме, че сме загубили достатъчно десетилетия. Те така или иначе не се усещат, освен ако нещо не профучи покрай ухото ни.

Да, вярно е, че ние ускоряваме по-бързо. България процентно е напреднала повече в последното десетилетие от Хърватия. Но зашеметителният факт остава, че дупката между нас и хърватите е повече от десет години.

Всъщност дупката далеч не е само с Хърватия. Тя е с цяла Централна Европа, което не ни изненадва особено, и вече с Румъния, което боли повече. Защото индексът на човешко развитие, както и почти всички други индикатори показват, че България се е движила по-добре от Хърватия и дори някои страни от ЦИЕ докъм средата на 90-те, след което се срива с банковия краш и хиперинфлацията и изостава далеч назад. Но изоставането от Румъния се случи без банкова криза (ако не броим КТБ) и без мащабни икономически проблеми, докато тичахме по една и съща писта.

Всичко това маркира загубеното десетилетие на България. То не се усеща отвътре по същия начин, по който въртенето на Земята не се усеща, когато си на нея. Човек усеща скоростта само когато я сравни с друго. Например когато някой го изпревари по магистралата или построи мост над морето за 4 години, докато ние вече 10 не можем дори да завършим магистралата до Гърция и 15 - жп връзката Бургас - София.

Тези дни отново имахме повод за сравнение. След по-малко от четири месеца Хърватия, по всичко изглежда, ще влезе в еврозоната и Шенген - двете звена, които маркират границите на твърдото европейско ядро. България засега няма намерение да напредва към еврозоната, а Шенген е напълно възможно отново да се изплъзне (виж текста)