© Юлия Лазарова
В условията на война, дипломатическа изолация и стагнация по всички фронтове режимът е вцепенен и втвърден до неузнаваемост
Кръгът се затваря. И не, знаците за това не са смъртоносните фойерверки във венеца на имперските постижения на Путин - Крим. Знаците са видими другаде: в телевизионните репортажи на официозните кремълски новини, в кадрите зад бодряшкия фон на рапортуващи журналисти.
Загледайте се в лицата в ъглите, тези, които не знаят, че ги снимат, или не им пука. Уморени лица, напрегнати погледи; усмивки, които се появяват едва когато микрофонът се поднесе в упор и дългогодишният тренинг в социална мимикрия се задейства автоматично. "Да, да. Доволни сме." "Да, всичко е организирано много добре", казва баба от село, евакуирано заради взривен военен склад в Крим. "Да, да, всичко се развива много добре. Имаме всички условия", казва млад ръководител на бизнес център в Якутск.
И все пак за човек като мен - с ярки спомени от идеологическа дресировка в училище при социализма, знаците са ясни. Те са в детайлите, в задния фон, в неконтролирания завой на камерата с широк обхват.
Друг знак на приближаваща развръзка: умората в лицата на актуалния агитпроп в дискусионните предавания. Водещите са добре известни (Скабеева, Шейнин, Никонов и т.н.) с милионните си заплати и апартаменти в Дубай и Москва. Добре известни, до болка, са и лицата в специализирани кръгли маси - експерти по сигурност, външна политика, икономика. Стоят прави, подпират се на масите, ръкомахат.
Проблемът не е в това, което казват, а че са там от шест месеца. Всеки ден, същите теми като в кошмарна телевизионна въртележка, от която не можеш да слезеш и трябва да предаваш на живо. Иначе ще гръмне бомба или каквото диктува сценария. В техния случай това не е съвсем празна метафора.
Проблемът е, че всички тези водещи специалисти, анализатори, дипломати от върха на елитни организации и институти в Русия са не повече от 20 души. Кръгът е стеснен до минимум. Верните не са много и затова се поддържа една и съща постоянна номенклатура. Когато и да включите телевизора, каквото и да се е случило, те са там. С едни и същи тези и изрази, същото възмущение и увереност, същото студио. Не съм сигурен дали до студиата няма жилищна част и те всички живеят там, в руската национална телевизия. Винаги готови за медийни спешни случаи.
Обръщам внимание на медиите, защото в един толкова затворен режим като този на Путин те са единственият прозорец, по който можем да съдим за неговата динамика. Или за липсата на такава. Съветският съюз беше забележителен с точно това - бодрата си, безвременна повторяемост. Сигурен, безличен, неподвижен, публичният образ на режима изглеждаше втвърден до степента на фасада.
Путин, в двайсет и втората си година във властта, напомня късния Брежнев. Не защото фъфли или говори бавно. Не, Путин е далеч от подобна физическа деградация. Той обаче е в подобна позиция на политическа деградация. В застой. В условията на война, дипломатическа изолация и стагнация по всички фронтове режимът е вцепенен и втвърден до неузнаваемост. Натискът е огромен и въпреки ефективната разправа с няколко ненадеждни фигури в "Газпром" или опозицията контролът е несигурен. Главният проблем, проблемът на проблемите - Украйна - стои отворен като рана и не може да намери решение.
Путин започна кариерата си с доказване на способността си да се справя с подобни проблеми. Война в Чечня? Няма проблем. Смазваме опозицията, сравняваме градовете със земята и купуваме останалите живи. Проблемът е решен. Тероризъм в Москва? Елиминираме терористите, скърбим за жертвите и минаваме нататък. Икономиката? Нагазваме старите олигарси, прехвърляме собствеността на нови. Работим добре със Запада, продаваме, печелим. Проблемът е решен.
Така една специална операция след друга. Путин стана незаменим. Публиката научаваше за провеждането на операциите му едновременно със съобщението за успеха им. Оставаше само да сложат лентичките и да ръкомахат възторжено. Той скромно мълчеше.
Точно затова сега, в шестия месец от последната специална операция на Путин, ръкомахането в телевизионните студиа изглежда толкова нервно. Няма причина за ентусиазъм, затова не е лесно да намерят на кого да го поверят. По-добре старите. Техният ентусиазъм струва доста пари и едва ли убеждава някого, но е сигурен. По-добре те, отколкото другите. Поне тук да няма има изненади.
Брежневският синдром на Путин е в това, че замръзнал в своя свят на върха, не разбра променената реалност в Украйна. Войната започна точно заради това неразбиране. Провалът дойде веднага, но Путин удвои натиска с идеята, че може да победи и да урегулира ситуацията впоследствие. Дори и утроен обаче, натискът не оказва въздействие. Проблемът със специалната операция стои отворен, решение няма.
По-лошото е, че няма възможност за реален анализ и поглед към фактите. Режимът не може да позволи пороят от неблагоприятна информация да стигне до лидера. Без такава информация смислено решение не може да се вземе.
Европа. Истории за империи
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
КупетеТака 20 години след влизането си в Кремъл Путин се оказа в ситуацията, която завари там в началото. Страната е замръзнала във война, властта се е затворила в тесния кръг на неколцина души, верни, корумпирани и жестоки, но без връзка с реалността.
Наоколо дебнат опортюнисти, стари врагове, външни сили, които надушват слабост, и съюзници, които измъкват огромна плячка, докато предлагат помощта си. Всичко това се центрира в един неадекватен лидер, който има абсолютна власт, но никаква представа как да я използва ефективно в променената ситуация. Той нарежда на старите си доверени хора да правят същите неща, които са правили някога с успех. Сега успех няма, но няма и заплаха за властта му. Далеч по-лесно е да се справят с медиите. Това те могат да направят и така всичко започва да изглежда наред по един повтаряем, безвременен начин.
Путин е всичко друго, но не и сенилен. Той няма скоро да си отиде по естествен начин. Свалянето му като силовак е възможно само от структурата, която той управлява. Тя обаче е оцапана с кръв като него. Трудно е да си представим колективно харакири на провалили се кагебисти. В Кремъл не са японци. Не са и спонтанни демократи като Елцин, за да дадат път на младите. Путин не го е направил досега с никого, малко вероятно е да се довери на ново лице в такъв момент.
Какво остава тогава? Остава руският път на дълга агония зад втвърдена фасада на фалшив ентусиазъм и месианство. Остава дебненето в коридорите на Кремъл и специалните укрития в Сибир. Остава пътят на спекулантите с мъртви души в Украйна и тихото страдание на обикновените хора в Русия, които няма какво на кого да кажат. Няма и защо.
