"Годините" - знаковият роман на Ани Ерно, излезе на български

© "Лист"

Годините" - най-мащабната творба на носителката на Нобелова награда за литература Ани Ерно, излезе на български. Преводът на романа е на Валентина Бояджиева, чийто живот е дълбоко свързан с Франция и част от него минава именно там.

"Тя разпознава безпогрешно препратките на авторката и благодарение на нейните бележки българските читатели ще вникнат надълбоко в творбата", уточняват от издателство "Лист.

Романът "Годините" излиза на френски през 2008 г. Той носи на Ерно много награди и е определян като нейния magnum opus. В книгата са описани годините след Втората световна война през призмата на една жена. Повествованието се води от първо лице множествено число. Това дава основание романът да е определян и като колективна автобиография. За мнозина именно "Годините" е творбата, която предопределя Ерно да бъде отличена с Нобела за литература.

Между страниците на романа читателят ще се запознае с живота на 86-годишната днес Ерно. Тя прекарва детството и младостта си в Ивто - град в Нормандия, Северна Франция. В работническата му част родителите ѝ Бланш и Алфонс Дюшен държат кафене и бакалия. През 1960 г. заминава за Лондон, където се издържа като домашна помощница. След завръщането си във Франция учи в университетите в Руан и Бордо, получава квалификация за учителка, след това завършва висше образование по съвременна литература. През 1974 г. дебютира като писател с Les Armoires vides. Преди да бъде удостоена с Нобел, Ерно получава европейската награда "Стрега" и номинация за "Букър".

Този роман на авторката няма да остане единствен в каталога на "Лист". От издателството съобщиха, че Валентина Бояджиева превежда и друга знакова книга на авторката - "Преживяването", която предстои да излезе догодина.

Ани Ерно и паметта за (съ)преживяното - четете тук

Ани Ерно, автофикцията и дългата сянка на #MeToo - тук

Из "Годините" от Ани Ерно

Годините

С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка

Купете

На общия фон на глада и страха, всичко се разказваше с "ние" и "те".

Говореха за Петен, свивайки рамене, прекалено стар и вече изкуфял, когато отишли да го вземат, че нямало какво по-добро да направят. Имитираха летежа и бученето на V2, които се въртят във въздуха, изобразяваха отминалия страх, а в най-драматичните моменти се преструваха, че обмислят нещата, и аз какво правя, за да ни държат в напрежение.

Това беше история, пълна с мъртви, насилие и разрушения, разказвана приповдигнато, сякаш искаха от време на време с по едно трептящо и тържествено "това не бива да го виждаме никога повече", следвано от смълчаване, да отправят нещо като предупреждение към някаква неясна инстанция и да заличат угризенията си за радостта.

Говореха обаче само за онова, което бяха видели и което можеше да се преживее отново докато ядат и пият. Но не бяха достатъчно способни или убедени, за да говорят за онова, за което знаеха, но не бяха видели. С други думи, нито за качващите се във влаковете за Аушвиц еврейски деца, нито за умрелите от глад, събирани сутрин в гетото на Варшава, още по-малко за 10 000 градуса в Хирошима. Откъдето по-късно и впечатлението, което уроците по история, документалните и игралните филми нямаше да изличат: нито пещите на крематориумите, нито атомната бомба бяха от времето на маслото на черния пазар, въздушните тревоги и слизането в мазето.

Все подхващаха да сравняват нещата с тези от предишната война, Голямата, онази от 1914-та, която бяха спечелили сред кръв и слава, война на мъже, които жените около масата слушаха с уважение. Говореха за Шьомен де дам и Вердюн, за обгазяванията и камбанния звън на 11 ноември 1918 година. Споменаваха имената на села, никое от чиито чеда, отишло на фронта, не се беше върнало. Сравняваха войниците в калта на траншеите с пленниците от 40-та, стояли пет години на топло и сухо, над чиито глави не беше паднала и една бомба дори. Спореха и се караха за героизма и гибелта.

Връщаха се към времена, когато самите тях още ги е нямало, към Кримската война, към тази от 70-та и парижаните, които бяха яли плъхове.

В тези разказвани отколешни времена имаше единствено война и глад.

Накрая пееха Ах, хубавото бяло винце и Парижко цвете , крещейки оглушително в един глас думите на припева, синьо-бяло-червено са цветовете на родината. Разперваха ръце и се смееха, още един, когото фрицовете няма да хванат.

Децата не слушаха и бързаха да станат от масата веднага щом им разрешеха, като се възползваха от всеобщото благоразположение в празничните дни, да се отдадат на забранени игри, да скачат по леглата и да се люлеят с главата надолу. Но запомняха всичко. И като сравняваха легендарното време - чиито епизоди - Поражението, Бягството, Окупацията, Дебаркирането, Победата, както щяха да ги подредят много по-късно - с това, в което растяха, го намираха безлично. Съжаляваха, че не са били, или пък са били току-що родени, когато е трябвало да се върви с множеството по пътищата и да се спи в сламата като циганите. И хранеха непреодолимо съжаление по това неживяно време. Паметта на другите ги заразяваше с тайна носталгия по епохата, която бяха пропуснали съвсем за мъничко и с надеждата някой ден и те да я преживеят.

От това бляскаво време бяха останали само сивите и безмълвни следи от бункерите на крайбрежните стръмнини и камарите камъни до където поглед стига в градовете. От развалините стърчаха ръждясали предмети и изкривени пръчки от метални легла. Пострадалите от бедствието търговци се настаняваха във временни бараки край развалините. Изоставени снаряди избухваха до коремите на момченцата, които си играеха с тях.

Вестниците предупреждаваха: Не пипайте мунициите! Лекарите вадеха сливиците на децата с чувствителни гърла, които се събуждаха от упойката с етер пищейки, и които после насилваха да пият вряло мляко. На избелелите афиши генерал Дьо Гол, в три-четвърти ръст, се взираше в далечината изпод козирката на фуражката си. В неделя следобед играехме на Не се сърди, човече и Черен Петър.

Еуфорията последвала Освобождението стихваше. Затова хората мислеха единствено за излизане, а светът беше преизпълнен с желания, които трябваше да се задоволят веднага. Всичко, което представляваше първи път след войната предизвикваше устремно стълпотворение - бананите, билетите за Националната лотария, фойерверките. Цели квартали, от бабата, подкрепяна от дъщерите ѝ до новородените в количката, хората се втурваха на панаира, на празничното факлено шествие или в цирк Булион, където едва не ги стъпкваха в блъсканицата.

На молещи се и пеещи тълпи се струпваха на пътя да посрещнат статуята на Света Богородица от Булон, а на следващия ден да я съпровождат с километри. Независимо дали светско или религиозно, всяко събитие им беше добре дошло да са навън заедно, сякаш искаха да продължават да живеят на едно. В неделя вечер автобусите се връщаха от морето с високи младежи по къси панталони, които пееха гръмогласно, покачени на багажника на покрива. Кучетата се разхождаха на свобода и се съвокупляваха насред улицата.

Самото време дори започваше да се превръща в спомен за златните дни, чиято загуба усещахме докато слушахме радио. Спомням си прекрасните недели... О, да, но всичко това е толкова далеч, толкова далеч. Сега децата съжаляваха, че са преминали през периода на Освобождението като прекалено малки и всъщност не са го преживели истински.

При все това растяхме спокойни и "щастливи, че сме на този свят и виждаме ясно" сред препоръките да не пипаме непознати предмети и непрекъснатото оплакване от дажбите, купоните за олио и захар, от царевичния хляб, който ставаше на топка в стомаха и от коксовите въглища, които не топлеха, за Коледа ще има ли шоколад и конфитюр?

Започнахме да ходим на училище с плоча за писане и автоматичен молив, минавайки край разчистените от разрушенията терени, заравнени в очакване на възстановяването. Играехме на Пусни - пусни кърпичка, на кралю-порталю , пеехме наредени в кръг Здравей Гийом, закуси ли добре, на топка в стената с Малка скитнице, ти дето ходиш навсякъде, обикаляхме училищния двор, хванати за ръка, викайки кой ще играе на криеница.

Хващахме краста, въшки и се задушавахме под някоя кърпа ала Мари Роз. Качвахме се в редичка в камиона с рентгеновия апарат заради туберкулозата, стиснали в ръка палто и шал. Преживявахме първия си медицински преглед, хихикайки засрамено, защото сме само по гащи в зала, която синият пламък на спирта за горене, сипан в легенче на масата до медицинската сестра, изобщо не стопляше. Скоро щяхме да преминем целите в бяло по улиците, акламирани на първия празник на Младостта, чак до стадиона, където между небето и мократа трева щяхме да изпълним "общо съчетание" под виещата от високоговорителите музика, с чувството за величие и самота.

В речите се казваше, че олицетворяваме бъдещето.

В шумното многозвучие на празничните трапези, преди да се стигне до караниците и смъртните обиди, до нас достигаше, примесен с този за войната, и другия епичен разказ -за рода.

Изникваха мъже и жени, понякога без друго определение освен родствената връзка, "баща", "дядо", "прабаба", сведени до една характерна черта, до смешна или трагична случка, до испанския грип, до някоя ямболия или ритник от кон, които ги бяха отнесли - до деца, които не бяха достигнали до нашата възраст, върволици от хора, които никога нямаше да познаваме. Предеше се нишката на родство, в което беше трудно да се оправим с години, докато най-накрая успеехме правилно да отличим и определим "двете страни" и разграничим онези, които са ни някакви по кръв от другите, които не са ни "никакви".

Семейният и социалният разказ бяха едно. Гласовете на сътрапезниците отграничаваха териториите на младостта: селото и фермите, където от незапомнени времена мъжете са били ратаи и момичетата слугини, фабриката, където всички са се срещнали, гаджосали и изпоженили, малките магазини и търговията, до които бяха достигнали най-амбициозните.

Те разказваха истории, в които единствените лични неща бяха ражданията, сватбите и кончините, без пътуванията извън поделението в далечния град на гарнизона, живота зает единствено с работа, колко е била тежка и изтощителна тя и опасностите от пиянстването. Те просто не съществуваха. Училището беше загадъчен заден фон, кратко златно време, в което Учителят е бил суровия бог с неговата метална линия, с която да удря през пръстите.

Гласовете предаваха едно наследство от бедност и лишения, предхождащи войната и ограниченията, потънали в безпаметен мрак, "във времето", когато са се зачевали удоволствията и мъките, обичаите и уменията:

да се живее в кирпичена къща

да се носят галоши

да се играе с парцалена кукла

да се перат чаршафите с пепел от дървени въглища

да се закача на ризката, до пъпа на детето малка платнена торбичка със скилидки чесън, та да се прогонят глистите

да се подчиняват на родителите и да търпят плесниците, макар да е трябвало да отвръщат

Изброяваха незнанията, цялото непознато и някогашното никога:

да се яде червено месо, портокали

да имаш социална осигуровка, семейни надбавки и пенсия на шестдесет и пет години

да излизаш в отпуск

Напомняха поводите за гордост:

стачките от 36-та, Народния фронт , преди това работникът нямаше значение

Ние, малките, върнали се обратно на масата за десерта, оставахме да слушаме солените истории, които всред всеобщото отпускане в края на похапването, забравила младите уши компанията вече не сдържаше, както и песните от младостта на родителите, в които се разказваше за Париж, за момите, паднали в потока, за леки момичета и за скитници край бариерите. Високият червенокос, Лястовичката от предградията, Сивият косъм, който взимаме и навиваме на пръста си , романси за голяма мъка и страсти, в които със затворени очи певицата се вживяваше с цялото си тяло и които извикваха сълзи, бърсани с ъгъла на салфетката. Ние, на свой ред, имахме правото да разчувстваме компанията със Снежинка .

От ръка на ръка се предаваха покафенели снимки с гърбове лекьосани от всички пръсти, които ги бяха дърпали на някое друго събиране, смесица от кафе и разтопена мазнина, придобила неопределим цвят. До изпънатите и сериозни младоженци се бяха наредили на етажи едни зад други гостите на сватбата, в дълги редици край стена, а сред тях не се различаваха нито родителите им, нито никой. Така както в полуголото бебе с неясен пол, на възглавница не виждахме себе си, а някой друг, същество принадлежащо на нямо и недостъпно време.

Непосредствено след края на войната, на безкрайната маса на празничните похапвания, всред смеховете и провикванията от сорта на все ще имаме време да умрем, нали!, спомените на другите ни разполагаха в света.

Освен разказите, походката, начинът на сядане, на говорене и смеене, на душене на улицата, на хранене и взимане на предметите също предаваха паметта преминаваща от тяло в тяло от най-затънтените френски и европейски села. Наследство, невидимо на снимките, което както отвъд индивидуалните различия, отстоянието между добротата на едни и лошотията на други, е обединявало членовете на семейството, обитателите на квартала и всички, за които е ставало дума и показва, че те са хора като нас. Палитра от навици, сбор от жестове, оформени от детство сред нивята и юношество в работилниците, предхождани от други детства и така до безпаметност:

да ядеш мляскайки, като оставиш да се вижда как постепенно храната се трансформира в отворената уста,

да бършеш устата си с парче хляб, да отопиш чинията така старателно, че да може да се прибере, без да се мие, да тракаш с лъжицата по дъното на купата, да се протегнеш в края на вечерята

да си миеш всекидневно само лицето, а останалото според степента на мръсотията, ръцете до лактите след работа, краката на децата до коленете в летните вечери, а цялото тяло само за празници

да хващаш нещата здраво, да тряскаш врати. Да правиш всичко грубо, независимо дали трябва да хванеш заек за ушите, да бацнеш някого или да прегърнеш дете в скута си. В дните на разправии и караници да влизаш и да излизаш, да блъскаш столовете и да ги местиш

да вървиш с широки крачки и размахани ръце, да сядаш с тръшване на стола, старите жени забивайки юмруци във вдлъбнатината на престилката си, да ставаш като бързо дърпаш с ръка полата, заклещила се в задните части,

продължителното използване на плещите на мъжете, за носене на лопати, дъски и чували с картофи, както и на уморените деца на връщане от панаира, коленете и бедрата на жените, стискащи мелничката за кафе, бутилката за отваряне, кокошката, която трябва да заколят и чиято кръв капе в легена

да говориш винаги силно и свадливо, сякаш отколе е трябвало да се съпротивляваш на вселената.