Ханка Кастелицова: Реалността създава истории, които никой сценарист не може да измисли

© Юлия Лазарова

• Търсим филми, които да са различни от всички останали.
• Хората в големите градове живеят в балон и нямат представа какво става в по-малките.
• Зрителите обръщат все по-голямо внимание на документалните филми.
• Добрият документален филм не бива да е за тесен кръг от хора, трябва да е разбираем за всички.

"Нямаш място в нашия град" бе показан пред журналисти и агитката на "Миньор" в Перник

Филмът разказва историите на реални хора от футболната агитка на "Миньор", отвъд клишето за Перник и неговите граждани, без да им бъде давана оценка, оставяйки поле за интерпретация от зрителя. Той е дело на екипа Николай Стефанов (оператор и режисьор) и Ралица Големанова (сценарист и продуцент), като е първият български документален филм от 10 години насам, който HBO копродуцира, в лицето на Ханка Кастелицова - изпълнителния продуцент на документални филми за HBO Max за Централна и Източна Европа.

Ханка Кастелицова е продуцент, режисьор и сценарист с български корени. Тя работи в Прага, в тясно сътрудничество с продуцентските центрове на HBO в цяла Европа и отговаря за разработването и производството на документални филми. "Дневник" използва нейното идване в България за премиерата на "Нямаш място в нашия град", за да поговори с нея за документално кино, футболни агитки и за това какво е нужно на младите български режисьори, за да си пробият път до широката публика.

© Юлия Лазарова

Какви са стъпките, които трябва да извърви един български документален филм, за да попадне в каталога на световна стрийминг платформа като HBO Маx?

Същите, каквито са и за филмите от други държави. Да покаже отличен разказ на история и да има интересен кинематографски подход. Ние търсим специално такива филми, които да са различни от всичко, което може да се види навсякъде. Дори понякога, както виждате и в случая с "Нямаш място в нашия град", нашите документални филми са на ръба на социално приемливото.

Та така, филмите трябва да са хубави, а екипът, който ги снима - да бъде упорит.

Колко и кои други български документални продукции излъчвате?

Тази ни е четвъртата. Имаме две с Мартичка Божилова като продуцент, преди аз да заема поста ("Бетонни фараони", реж. Йордан Тодоров и "Хотел "Рай", реж. София Тзавелла - бел. ред.), a след това направихме "Тихо наследство" (реж. Петя Накова - бел. ред.). Но тази година започнахме нещо напълно различно, решихме, че искаме да постигнем голямо разнообразие от теми, така че това за нас е от изключителна важност.

Да поговорим за "Нямаш място в нашия град". С какво конкретно привлече вниманието Ви този документален разказ и как изобщо го открихте?

Всяка година ходя на много от т.нар. "питчинг форуми" - това са места, където продуцентите и режисьорите се срещат с членове на филмови комисии, и понеже България е една от страните, с които работим, обърнах внимание именно на екипа на този филм.

Преди няколко години в Румъния аз им казах, че темата им е много остра и предизвикателна, и искам да видя как ще я развият, как ще успеят да покажат своята гледна точка в нея. След това ги срещах отново и отново, и видях, че са много активен екип, а за европейските документални филми е голям плюс, когато екипите им стават част от питчинг форуми и уъркшопи за развитие на идеите им. В този смисъл Николай и Ралица бяха много добре ориентирани.

© Лили Тоушек

И тогава, когато почти бяха завършили със снимките на филма си, те участваха на форума Docu Rough Cut Boutique (организиран от филмовия фестивал в Сараево и Балканския Документален Център - бел. ред.), на който Мартичка Божилова е съорганизатор, и аз видях грубия монтаж на филма им в Сараево.

Той истински привлече вниманието ми, защото знаете как става - снимате две години и после имате стотици часове материал, и след това е от огромно значение какво точно ще направите с него. Те бяха много упорит екип, борещи се усърдно за това филмът им да стане ясен, разбираем и добре подреден.

След това аз вече се срещнах и обсъдих с тях тук в България, че темата им е много остра и е на ръба на скандала, но въпреки това от HBO решихме да се включим в проекта. И после дойде големият успех на филма по документални фестивали, който дори мен изненада, защото тези фестивали са трудни за пробив, обаче продукцията привлече много внимание в Европа.

"Нямаш място в нашия град" показва крайните фенове на един футболен отбор и в ежедневието им извън стадиона - като хора, които ходят на работа и имат своите здравословни проблеми, като партньори във връзка, отдадени бащи, верни приятели. В това ли се крие тайната на добрия документален разказ - да успееш да покажеш човешкото в крайностите?

Тези хора са част от нашето общество и аз вярвам, че като си затваряме очите и живеем в наш собствен балон, и се правим, че няма проблем, това не е правилният подход към тях. И това беше основната причина да харесам филма, защото смятам, че трябва да обръщаме внимание на такива феномени, да ги познаваме по-добре и да ги взимаме предвид. Наистина оцених това, че екипът изгради в този филм арката на разказа така, че всеки да е наясно как точно се позиционира в обществото подобна група от хора.

Мисля, че жителите на Перник по някакъв начин се отличават, при това от поколения. Те са хора, които са силни, горди, работещи усилено, в тях има много мъжкарство, защото работата в мините е една от най-трудните изобщо, а също е била и една от най-уважаваните.

Аз винаги съм казвала, че ако отнемеш на някаква част от обществото всичко, което има, както например поминъка в миньорските градове, но не ѝ дадеш нищо в замяна, то тогава феномени като този няма как да не избият на повърхността.

Ханка Кастелицова,

продуцент в HBO Max

Досега не бях посещавала Перник, но когато отидох там на премиерата на филма, си казах, че съм почувствала правилното нещо. И мисля, че обществата във всички държави трябва да обръщат внимание на такива места, защото - ето, вие също имате избори скоро, а в столицата си живеем в нашия си балон и нямаме идея как стоят нещата извън нея, и след това оставаме изненадани от резултатите.

Не мисля, че хулигани или фашистки групички по футболните стадиони съществуват навсякъде, но те стават много по-голям проблем за обществото, когато техни представители влязат в парламента. И точно затова не бива да си затваряме очите пред факта, че тях ги има.

"Отбор, безредици, семейство": Историята на футболната агитка на "най-коравия" град в България

Във филма широко са застъпени и теми, към които в модерния свят има голяма чувствителност - расизъм, хомофобия, насилие, нетолерантност като цяло. Смятате ли, че средностатистическият европейски зрител ще остане стреснат от "Нямаш място в нашия град" или напротив - това са теми, за които колкото повече се говори, толкова по-успешно ще бъдат превъзмогнати?

Да, трябва да говорим за тези теми. Мисля, че особено в началото си филмът е доста шокиращ, всички се стряскаме от това, което виждаме първоначално, но онова, което ценя особено много в този филм, е развитието на персонажите до края му, това, че виждаме, че имат поле за промяна, ако някой им го уважи.

Аз бях трогната например от женския персонаж, в момента, в който казва: "Цял живот работя здраво, успях да осигуря образование на децата си, но това е всичко." Така че тук безспорно има нещо, което не е съвсем наред, нали?

Документалното кино като че ли набира сила в последните години. Показателно за това е, че тази година "Златният лъв" на кинофестивала във Венеция беше спечелен от документална продукция. Къде се крие според вас причината за този възход?

Същото нещо усещаме и в HBO, че хората обръщат все по-голямо внимание на документалните ни филми. За мен това е труден въпрос, защото аз така или иначе гледам само документално кино. (Смее се.) Не съм голям фен на художественото. Има толкова много интересни документални филми, че когато ми остане някакво свободно време, предпочитам да гледам тях.

Иначе смятам, че има толкова много художествени филми за измислени светове, но една добра документална продукция със силни персонажи в нея може да бъде наистина много по-вдъхновяваща. Както например героите от миналогодишния ни филм "Тихо наследство" - те буквално станаха част от моя живот.

Това, което също много харесвам в документалното кино е, че в днешно време технологиите толкова напреднаха, че вече е възможно да си много близо до протагонистите в тях. Същото се случва и в "Нямаш място в нашия град". Това не е само плод на добър кинематографски подход на режисьора, но също така го позволява и технологията - да не трябва да има десет човека снимачен екип наоколо, а да можеш да възпроизведеш лесно много по-интимна среда.

И така, аз обичам да гледам филми, в които историята би могла да бъде като измислена от сценарист, но всъщност знаеш, че е съвсем истинска, че това са реално съществуващи хора. Дори продължавам да твърдя, че реалността създава истории, които никой сценарист не би могъл да измисли.

© Юлия Лазарова

Какъв съвет бихте дали на младите творци, които се занимават с документално кино в България, за да се възползват и те от шанса да достигнат до световната трибуна, която предлага вашата стрийминг платформа?

Важно е да учат много за разказването на истории, да могат да запълнят с достатъчно контекст своя разказ. В "предишния си живот", както го наричам, самата аз бях документален режисьор, и още тогава си казвах, че не можем да правим филми, който да са разбираеми само за тесен кръг от хора, едва ли не само от онези, които са свързани със сюжета му. Те трябва да са разбираеми за всички.

Така че е много важно да се учи и да се следят новостите постоянно - какви са тенденциите, например напоследък това е т.нар. "наблюдаващо кино" (observational cinema). Така че съветът ми е да се тренират в това и да учат как да градят история, защото много пъти тя не е хронологична, но трябва да разбираш от драматургия, трябва да знаеш как да задържиш вниманието на зрителя.

И мисля, че начинът, по който Ралица и Николай са избрали да участват в много европейски програми за развиване на документалното кино, е също много хубав и правилен. Защото режисьорите често си мислят, че на публиката им всичко ѝ е ясно, но всъщност коя точно е тяхната публика? Дали е тази от София и околностите ѝ или е от цяла Европа? Така че има определен контекст, който трябва да се добави, за да стане ясна историята.

Мисля, че в случая на "Нямаш място в нашия град" историята е универсална. Така че тя не се нуждае от много обясняване по време на самия филм, пределно ясна е, но в много други филми, особено когато са на млади режисьори, постоянната мисъл за контекста и за постройката на разказа е много важна.

© Лили Тоушек

А има ли определени теми в съвременната документалистика, които са по-печеливши от други или за успеха на филма е по-важен специфичният ъгъл, под който произволна тема е показана?

Мисля, че е от изключителна важност каква тема избираш. Имала съм случаи, в които много талантливи режисьори са избирали теми, които са за твърде малък кръг от хора и след като ги завършват си казват: "Може би не избрахме правилната тема!"

Така че да избереш правилната тема и точния протагонист е първото най-важно нещо в снимането на документални филми, защото трябва да имаш предвид, че средното време, което отнема направата на една съвременна документална продукция, е около 4-5 години. Така че всъщност оставаш много дълго време в темата, която избереш.

И след това идва упоритостта. Постоянството в документалистиката е от изключителна важност. Аз например имам следния навик - до самия завършек на продукцията постоянно разговарям с екипа и ги питам: "Всички ли смятате, че сме достигнали пълния потенциал на филма или все още има нещо, което можем да променим?" И само когато всички кажат да, това е филмът, тогава решаваме, че сме готови. Ако има дори един, който все още мисли, че има какво ново да се изпробва, тогава продължаваме с процеса.

По този начин действахме и с Ралица и Николай, спомням си последния етап, който беше точно преди Коледа, тогава обсъждахме финални промени, и аз гледах последната версия на филма между Коледа и Нова година. Това е упоритостта - да се бориш за филма си докрай. И обикновено такива упорити хора постигат подобен международен успех. И се надявам, че ще постигнат същия успех и тук в България, което е еднакво важно, а понякога дори и повече.

Затова е толкова важно да правим документални филми, за да покажем на хората локални истории от тяхното общество, които самите те не биха могли да опознаят по друг начин.