Най-близките ѝ съседки са в същите златни клетки, ансамбълът е от силни актриси. Режисьорката Уайлд е в ролята на най-добрата приятелка, тъмнокожата КиКи Лейн дава първия пример на трагичен бунт. Симпатичен мъжки персонаж няма, самите роли са еднопланови и предпоставени. Филмът предсказуемо крачи към разкритие по "Шоуто на Труман" и финал с преследване по "Телма и Луиз".
Но чувството за стил остава до края. Луфтовете са в изгубения съспенс и прекалено директните метафори (стени се събират, огледала се пропукват) по линията мъжки контрол - женска свобода.
Още от същото: "Степфордските съпруги"
Don't Worry Darling, вторият режисьорски филм на по-популярната като актриса Оливия Уайлд, започва като красива утопия. Окъпано в слънце фирмено градче в Калифорнийската пустиня, декор на постигнатото щастие. Подредени палми, идеални еднакви къщи, улици без прашинка и коли в ярки цветове, последни модели за края на петдесетте в Америка. Но само мъжете имат право да ги карат на работа и обратно. За жените е оставена ролята на "щастливи домакини".
Една от тях (Флорънс Пю, изнасяща филма) има съмнения и въпроси отвъд идилията. Съпругът ѝ е красавец (в ролята е поп звездата Хари Стайлс), който отказва да каже какво работи заедно с всички мъже от градчето. Чака от нея единствено чиста къща, вкусна храна и ласка в края на деня. Тайнственият проект се казва Victory, намекнато е, че може би е нещо военно. Командир на проекта е харизматичен бос (Крис Пайн, точен за ролята).
Той е бог за подчинените си, говори с лозунги "срещу хаоса", "за прогреса" и "важността на семейството". Отделно бигбрадърски мъжки глас от радиото озвучава деня на "щастливата домакиня" с мантри за върховенството на "реда", "красотата" в контрола и "грацията" в симетрията. Но всяко програмирано щастие се пропуква. Героинята на Пю тръгва на свое разследване коя е в действителност и какво прави на това място. Драмата на брачните съмнения с нощни кошмари на съпругата (сюрреалистично симетрични) прелива в антиутопичен трилър.
