© "Колибри"
Идеята за книгата е на Ива Папазова, а разказите са събрани от Александра Александрова
Двадесет и пет истории за популярния актьор и преподавател Стефан Данаилов са събрани в сборника "Колко е лесно да бъдеш обичан", съобщи издателство "Колибри". Идеята за книгата е на Ива Папазова, а разказите са събрани от Александра Александрова.
"Колко е лесно да бъдеш обичан" ще бъде официално представена на 29 август в столичното кино "Кабана".
"Стефан Данаилов учеше студентите си не само как да бъдат добри актьори, но и добри хора. Как да завладяват сцената, без да изгубят себе си извън нея. Как да проявяват еднакво уважение към директора в театъра и към портиера и да бъдат щедри. Защото рано или късно животът ще се отплати. Вярвам, че всеки, свързан с актьорската професия или не, има какво да вземе от тази книга", пише Ива Папазова.
Историите в "Колко е лесно да бъдеш обичан" са разказани от актьорите: Параскева Джукелова, Иван Бърнев, Асен Блатечки, Свежен Младенов, София Бобчева, Антоанета Добрева-Нети, Иван Юруков, Павел Иванов, Ралица Паскалева, Лидия Инджова, Александър Кадиев, Деян и Дарин Ангелови, Стефания Колева, Явор Вълканов, Ваня Щерева, Ненчо Илчев, Евгени Будинов, Никола Парашкевов, Ана Пападопулу, Валери Йорданов, Асен Данков, Радина Боршош, Севар Иванов, Евелин Костова, Башар Рахал.
Стефан Данаилов (1942 - 2019) е емблематичен актьор с над 150 роли в киното, театъра и телевизията. Дълги години преподава актьорско майсторство в НАТФИЗ. Известен е и с политическата си кариера - депутат от БСП.
Из "Колко е лесно да бъдеш обичан"
Параскева ДЖУКЕЛОВА (випуск 1988 - 1992)
Красивото лице, което винаги е там
Колко е лесно да бъдеш обичан. 25 истории от учениците на Стефан Данаилов
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
КупетеВкъщи имаше една от тези снимки, които по онова време бяха много модерни. С ликове на актьори, продаваха се и с автографи. Едно конкретно лице си спомням много добре. Ален Делон на българското кино - толкова млад, толкова красив. Образът му все се мотаеше у дома и непрекъснато изникваше отнякъде.
Дори нямам идея кой е купувал тази снимка, не е била моя със сигурност. Разбира се, добре знаех кой е този човек, бях го виждала по телевизията. Тъй като съм от Панагюрище, не го бях гледала толкова често на театър или във филми. Честно казано, тогава за мен той беше просто красавецът на българското кино, един глезльо. Не гледах на него като на талантлив актьор... Възхищавах се повече на творци като Руси Чанев и Йосиф Сърчаджиев. В моето съзнание Стефан Данаилов не беше пример за актьор, на когото да се възхищавам.
В академията обаче разбрах каква невероятна харизма има този човек. Всички се прехласвахме по него. Така обаятелен, щедър и лек за общуване, невъзможно бе да му се разсърдиш. Отглеждаше ни, грижеше се за нас, черпеше ни, водеше ни по ресторанти. Широка душа. Помагаше и съдействаше на всеки, който не може да си намери квартира или е финансово затруднен. Правеше го без демонстрации и афиширане.
Виждаше се веднага, че е много искрен и има голямо желание да ни научи. Не се вземаше твърде на сериозно и притежаваше страхотна автоирония. Все се шегуваше със себе си и ни разказваше за различни ситуации, в които се е излагал и провалял. По този начин виждаш, че огромната звезда на българското кино всъщност е един наистина земен човек. Смешен, добронамерен и великодушен. Макар понякога да ни говореше с цинични изрази, не се засягахме. Непрекъснато пускаше майтапи, наричаше ни "патриотите".
Беше един от нас - колкото близо, толкова и далеч. Приятел, на когото се възхищавахме. И до днес не разбирам как успяваше да върши хиляди неща. Играеше, редом с това репетираше, снимаше, че и стана депутат. Момчетата много искаха да приличат на него, въпреки че не го признаваха. Всички бяха стефанданаиловци. На моменти ми се струваше малко прекалено, но мисля, че просто искаха да бъдат като него. Днес например виждам как някои актьори, които репетират с Мариус, започват да играят като него. Защото е много силен. Срещаш тази личност и буквално крадеш от талантите ѝ. Така че разбирам тези момчета, които тогава са били на по осемнайсет-деветнайсет години и са имали честта да се срещнат с този човек. Няма как да не пожелаят да вземат от него!
Стефан ни учеше на нещата от живия живот и живия театър. Когато започнах да водя "Понеделник осем и половина", станах супер популярна, защото всеки понеделник бях на екран. За известно време се чудех как да се държа, защото хората вече ме познаваха. Чувах гласа на Мастъра: "Е, к'во как да се държиш, нормално, как?". Истината е, че телевизията е тази, която изведнъж те прави разпознаваемо лице. А това да бъда земна и нормална вече е било заложено в мен.
Красивото лице се оказва великолепен актьор
Никога няма да забравя, че веднъж Стефан Данаилов трябваше да участва в "Тайната вечеря на дякона Левски". Играеше Димитър Общи и бяхме поканени да го гледаме. Беше ни се оплакал, че посмъртно не може да запомни монолога - трудността му с наизустяването на текстовете бе всеизвестна. Монологът изобилстваше от имена, които нямат нищо общо помежду си, пък трябваше да се изредят. Реши си проблема с невероятна находчивост. Произнесе: "Казват, че Димитър Общи не можел да чете?!", и след това извади лист и си изчете всички имена. Спаси се. Последва и впечатляващата роля на Лоренцачо в едноименната пиеса с режисьор Маргарита Младенова. Почти завършвахме, а той се бореше с килограмите си.
Видяхме как пред очите ни се отказва от това да бъде хубавец и прави роля на един разплут човек. А тогава всички бяха с подозрението, че му дават роли само защото е хубавец. Излезе от амплоато си.
Ще се оправиш, моето момиче
За трийсетия си рожден ден се опитах да поканя хората от класа, но никой не дойде. През годините се поразпиляхме и не поддържахме сериозна връзка. Появи се обаче този, който най-малко очаквах - Стефан Данаилов. Беше много трогателно. Не бях от студентите, на които даваше кураж, и все ми казваше: "Ще се оправиш, моето момиче". Според мен усещаше, че съм по-желязна и нямам нужда от толкова помощ.
The greatest Мaster
Един ден Стефан ни събра и трябваше да вземем решението как да се обръщаме към него. Никак не харесваше "другарю Данаилов", сподели, че всички го наричат Ламбо, но пък трябваше да има някаква йерархия все пак. В онзи момент не беше нито доцент, нито професор. Беше си просто Ламбо. Тогава вървеше "Името на розата" и обръщението към Шон Конъри беше Мaster. Някой го предложи и решихме, че това ще е.
И така се превърна в Мастъра. А ние - в неговите мастърчета.
