Корпореалното филмово приключение на Теодор Ушев

Веднага прави впечатление енигматичното заглавие "Фи 1,618", което на мнозина не говори много. Сложната идея за "златното сечение" има простичка същност - баланса и хармонията в света. Числото на съвършенството в природата е вълнувало не един творец на визуалното изкуство. Естествен е пътят, довел един художник, какъвто е Теодор Ушев, до това заглавие. По думите на самия автор, заглавието е "намигване" към 3 важни филма в историята на киното - "THX1138" на Джордж Лукас, "21-87" на Артур Липсет и "Пи" на Дарън Аронофски.

Заглавието обаче отвежда към по-дълбоки и мащабни размишления за съвършенството като такова, за божественото, човешкото и античовешкото, за нарушената хармония на природата. Оттук филмът поставя и други ключови въпроси: Колко страшно е да си безсмъртен? Каква е съдбата на нашата цивилизация? Къде остана любовта? Какво се случва с духовността в един безкнижен свят? Как тече неуловимата нишка на времето, то ли е хаотично или хаосът е в нас?

Затова първото нещо, което ще кажа за този филм, е, че той е много смел, при това на много различни плоскости. Най-напред защото се захваща с горните въпроси. Но не си представяйте, че това е филм, натоварен с цялата непоносимост на човешкото битие и цялата комплексност на космоса. Това не е мрачна антиутопия, а тъкмо обратното - ефирен филм, лишен от всякаква излишна помпозност и претенция. Филмът е умело побран в заданието на антиутопичния жанр, без да му робува, дори го надгражда с живописното пиршество, което постига.

Кадрите са като картини от друго измерение, издържани в характерен стил, спазен стриктно от началото до края със сигурност не без помощта на големия ни оператор Емил Христов. Хармонията на "Фи 1,618" живее във визуалното проявление на разказа, привлича с майсторска образност и изящни детайли. Подходено е с хумор, ирония, хипербола и "хитри" режисьорски хрумки. Филмът е един оксиморон, в който съжителстват живите мъртви, образното и безобразното, очакваното и неочакваното. Пред нас е един сюрреалистичен експеримент, едновременно брутален и нежен, сериозен и забавен, осъдителен към бездуховния свят, но изпълнен с надежда, че спасение има.

На второ място, смелост е да се заловиш с този текст. Литературната основа, на която стъпва сценарият, на пръв поглед изглежда непреводима на киноезик. Романът на Владислав Тодоров "Пумпал" притежава всичко, което го отдалечава от киното: история, която почива на вътрешния свят на персонажите, твърде философски, твърде литературен, стилово експериментален, измислящ на практика нов език, за да си послужи за окарикатуряването на героите. Но Теодор Ушев, както вече знаем, обича предизвикателствата. Резултатът е верен на фабулата от книгата, но не по-малко верен на правилата на седмото изкуство. В този смисъл "Фи 1,618" постига невъзможното и се превръща в образец за успешна екранизация.

На трето място, "Фи 1,618" може да бъде наречен смел проект, защото дълбае в една неразорана територия на съвременното българско кино, а именно антиутопичния жанр. Неотдавнашният подем в антиутопичните сценарии, подминал родната киноиндустрия, изглежда по-екстремен от всякога и все по-често ни се налага да се питаме живеем ли вече в пост-апокалиптична ера?

Предизвикателството да визуализираш невъобразимото предстоящо бедствие под формата на забавление за голям екран се удря в непробиваемата стена на бюджетната рестрикция, характерна за нашата действителност. Препятствие, на практика почти непреодолимо за жанра, който е синоним на високобюджетно кино. Още едно предизвикателство, опитомено от Теодор Ушев и екипа му, предполагам с титанични усилия, които обаче магически не личат на екран.

Резултатът е най-необикновеният съвременен български филм, който съм гледала. Почеркът, внушението, излъчването му навяват свободен и лишен от стереотипи режисьорски подход, уверен и неподлежащ на класифициране. За пореден път в лицето на Теодор Ушев виждаме един творец без граници, който се превъплъщава с лекота в различните измерения на визуалното. Образите са цветни, свежи, абсурдни, комични. Филмът е многолик, философски, пропит с референции и препратки, които някои ще разпознаят, други не, но това няма значение, защото той може да се чете на много нива, както всяко добро произведение. "Фи 1,618" е една метафора, която ни намеква, че с опростяла душа се постига абсурдна действителност, а абсурдът кара ума да боли. Въпреки че привидно се развива в бъдещето, пост-апокалиптичният режим функционира като критика на настоящето.

Филмът е копродукция на България и Канада, а от българска страна единият продуцент е самият автор на "Пумпал" и "Дзифт" Владислав Тодоров, който се заема с изключително сложното упражнение да напише сценарий по собствената си книга. Другият продуцент от България е Орлин Руевски, който напоследък, освен като изкусен оператор, се доказа и като изключителен професионалист в кино продуцентството. Хармонията на "златно сечение", протекла на терен, е видима в крайния резултат.

Мартина Апостолова прави поредната си забележителна роля, а любовта ѝ към този проект се усеща във всеки дъх, който поема на екран. Деян Донков партнира великолепно и доизгражда образа си ловко и интелигентно. Ирмена Чичикова влиза в ролята на "спящата красавица", нежна и "почти" жива. Страхотни са ролите на Васил Дуев, Владимир Люцканов, Герасим Георгиев - Геро и Китодар Тодоров, които обживяват колоритни и странни персонажи, все трудни образи, които те изпълват с цялата си актьорска мощ.

Особено симпатични са участията на личности, които не свързваме с киното - културолога и интелектуалец Георги Лозанов, певицата Сашка Васева и "природното чудо" Иво Димчев. Голямо "браво" на дизайнерите на декори и костюми и на създателите на музиката. Филмът е майсторски монтиран и изпипан до последния специален ефект, а в игралните кадри са имплементирани впечатляващи анимационни фрагменти, запазена марка на автора.

Разбира се, "Фи 1,618" не е незабелязан от важните световни фестивали, които предстои да бъдат обявени. Но най-важното за този филм е, че той се гледа приятно, увлекателно, замечтано, учудено. Това всъщност е една приказка, която, въпреки че осмива света на илюзиите, всъщност вярва в спасението и най-вече вярва в любовта. Независимо че за нас Краят може би е загубил своята наивна неизбежност, сянката му все още лежи върху кризите на нашите измислици.

Любовта започва там, където свършва вечността. А тя свършва с всеки жив човек. Всеки смъртен е обречен в един миг да го има, а да го няма завинаги. Затова човекът търси човек, за да понесе прекъсналата в него вечност.