Николай Стефанов и Ралица Големанова: Недоволството води хората в екстремни посоки

• Близостта с персонажите в документалното кино е все по-привлекателна за зрителите.
• Изключително важно е да се дава шанс на нови лица, особено в българското кино.
• Липсата на възможности прави хората гневни.
• Има голяма маса от хора, които са много недоволни и са готови да отидат в крайни посоки.
• Искахме да направим филм, който да накара хората да си задават въпроси.

"Нямаш място в нашия град" на Николай Стефанов и Ралица Големанова е четвъртата документална копродукция за HBO от България и първа под марката HBO Max. От четвъртък (6 октомври) филмът може да бъде гледан в над 20 европейски държави на стрийминг платформата.

Темите, които разглежда - липсата на развитие в бивши индустриални градове (в случая Перник), фенските общности и търсенето на място в обществото, са общовалидни, и са предпоставка българската продукция да бъде интересна не само за нашата, но и за широката международна аудитория.

В документалния филм са представени истинските истории на реални хора от агитката на футболния клуб, отвъд обичайните клишета за Перник и неговите жители - без да им бъде давана оценка, оставяйки поле за интерпретация от зрителя.

По повод пускането на българската продукция в каталога на стрийминг платформата HBO Max "Дневник" се срещна със създателите на филма - режисьора и оператор Николай Стефанов и продуцента и сценарист Ралица Големанова.

Защо решихте да се захванете с документално, а не с игрално кино?

Николай Стефанов (Н.С.): Ние сме социално ангажирани хора, а по принцип хубавото документално кино е силно социално ангажирано. Освен това то дава доста голяма свобода в някои отношения - не си обвързан с тежки, големи бюджети и сериозни екипи, със срокове. Ако започнеш да работиш с по-голям партньор, се появяват и сроковете, но в нашия случай не беше така.

Не че нямаме интерес и към игралното кино, но документалното е много благодатна почва, особено за хора, които не са доказани имена и си търсят пътя. Специално на мен са ми интересни един особен тип документални филми - "филмите наблюдение" (observational documentary - бел. ред.). Там човек наистина може да извади от средата много интересни истории, стига да има търпение да наблюдава.

Ралица Големанова (Р.Г.): През документалното кино могат да се разглеждат сюжети, които се случват на истински хора. Както много точно го формулира Ханка Кастелицова в интервюто си за "Дневник", историите, които се случват на хората в истинския живот, е много трудно да ги измисли сценарист.

Документалното кино наистина набира сила в момента и тази негова характерна близост с персонажите започва да става все по-привлекателна за зрителите.

И още едно важно уточнение - за зрителите в България документалното кино е малко непознато и често се асоциира с телевизионен тип репортаж, в който някой сяда и разказва нещо, после разказва следващ човек - така наречените talking heads (говорещи глави).

И този тип creative documentaries, които всъщност в Европа и в света се развиха много, по-скоро те започват да излизат на повърхността като някакъв нов формат. Както и различни хибридни форми между документално и игрално кино - хората започват да експериментират в тази сфера.

Но може би и аз бих свързала възхода на документалното кино с това, че живеем в един свят, в който нещата започват да стават много изкуствени, всичко е "дийп фейк" и какво ли още не, и всъщност може би хората имат нужда да знаят, че нещо е истинско.

Н.С.: Дори ако вземеш един игрален филм - той половината е нарисуван на постпродукция. Не всички, разбира се, но все повече и повече. А като ги срещаш с истинските хора, е много по-реално усещането на зрителите.

Може ли човек да изхранва семейство с документално кино в България?

Н.С.: Зависи колко е голямо семейството. (Смеят се и двамата.) В нашия случай не успяваме да изхранваме семейство с това. Налагат се и странични проекти. Трудно е.

Всъщност, като ходехме на международните форуми, видяхме, че то май не само в България е така. За съжаление е много ниско оценявано документалното кино, защото един игрален филм се снима за 2-3 месеца максимум, после имаш постпродукция до 1 година и се изхарчват милиони. Докато с документалното кино хората прекарват - в нашия случай е по-малко, но има хора, които от 7 до 10 години правят един филм.

Р.Г.: В цяла Европа е трудно да се снима документално кино и финансирането му не е лесен процес. Мисля, че е изключително важно да се дава шанс на нови лица да се появяват. Особено в българското кино.

Защото има хора, които имат идеи, които искат да творят неща, но не всеки е готов да прекара 3-4 години, в които да направи доста жертви, да работи и други неща, с които да си финансира проекта. Много е трудно да направиш първи филм, да намериш финансиране за него и да ти дадат шанс хората наоколо, да ти повярват.

Иска ми се младите хора, които сега започват да се занимават с кино, независимо дали игрално или документално, да могат да преминат тази първа бариера, а не да се отказват преди да направят първия си опит. Защото може да бъде изключително демотивиращо, когато срещаш един след друг откази за финансиране.

Трябва наистина да си вярваш в идеята. В България е изключително трудно това нещо, много по-трудно от Европа, защото в другите страни страничните проекти, които може един човек да работи, съответно могат много по-добре да го издържат, докато прави успоредно така наречения си "хард проджект".

Колко време ви отне филмът "Нямаш място в нашия град" от момента, в който започнахте снимките, до първата му премиера на фестивал?

Н.С.: Три години и малко.

Р.Г.: То не е само от момента на снимките. Всъщност е от мига, в който тръгнеш да развиваш идеята. Ние започнахме през януари 2019 г. Първо разписваш концепцията, която имаш. След това я предлагаш по различни форуми. Отиваш там, харчиш пари - всичко има такси, пътувания, но задължително трябва да отидеш на живо, за да те видят хората, да си говориш с тях. То е малко като развиване на бизнес идея.

Така че въпросът не е само Николай да отиде да снима. Цялата тази подготовка, обмисляне как да го представиш, да обмислиш различните ъгли, които могат да са интересни на международна публика. Всичко това започна от януари 2019-а, като филмът беше завършен януари - февруари тази година, тогава приключихме постпродукцията и през март беше премиерата. Тоест това са си едни пълни три години плюс целия този процес оттогава, защото когато вече го имаш това "бебе", трябва да ходиш напред-назад с него.

Н.С.: Да, ние не сме спрели да работим по филма дори и в момента това правим. (Смее се.)

Р.Г.: Главно това правим в момента, защото има толкова много неща още - искаш да го представиш на света, толкова време си се трудил по него. И да видиш реакциите на публиката, което е изключително удовлетворяващо.

Това говорихме и с Мартичка Божилова на премиерата на филма на фестивала "София ДокуМентал" - как този процес ти взима супер много, но същевременно, когато отидеш и го покажеш и видиш реакциите на хората...

Н.С.: Особено ако са позитивни, защото може да има други реакции, които да не те зарадват особено. Но за щастие в нашия случай до момента са позитивни.

С изпълнителния продуцент на HBO Max за документално кино Ханка Кастелицова разговаряхме, че изборът на тема е от изключителна важност за успеха на един документален филм. Как се стигна до избора на вашата тема - за футболната агитка на "Миньор" Перник?

Н.С.: Преди 4 години, да речем, аз се почувствах вече готов да направя такъв "филм наблюдение" и с Ралица започнахме да си говорим какво би било най-подходящо и да мислим. Идеята за филм за агитката на "Миньор" и хората на Перник я имам натурално сигурно от повече от 10 години. Но някак си не мислех, че е дошъл точният момент и не се чувствах готов за това.

Имахме и още няколко идеи, но след кратко обсъждане решихме да се насочим към тази. Освен че съм местен жител, темата ми е интересна и с това, че може да бъде разказана като много универсална история, защото градове като Перник има по целия свят, които за съжаление са в тежко положение в наши дни, но са били индустриални центрове в миналото.

Той пък, докато е бил индустриален център, е бил много отровен градът от цялата тази индустрия, но икономически хората бяха добре - аз си спомням, че миньорите и работещите в тежката металургия взимаха пари, с които на фона на всички останали бяха едва ли не богати хора.

Но в някакъв момент изчезна всичко това. Перничани са хора, които са свикнали да работят тежък труд, те не са интелектуалци - то не може всички да са интелектуалци - и като им вземеш това, което им е давало смисъл на живота, се появява една празнина, която трябва да се запълни с нещо. И след това съвсем естествено идва и гневът.

Липсата на възможности прави хората гневни - аз съм израснал в Перник и гневът беше нещо, с което се сблъсквахме ежедневно. То в цяла България е така, но в Перник може би малко повече. И аз мисля, че това може да бъде отнесено като еквивалент в цял свят за такива места.

И отделно футболът е такова социално явление, което е общовалидно за целия свят. Решихме, познавайки хората на Перник, суровото им чувство за хумор и непринуденост - това също бяха фактори - че точно този проект е нещото, което трябва да направим.

Имам един приятел режисьор - българин, който живее в Канада, та с него също обсъждах и той ми каза: "Въобще няма какво да мислиш! Ако аз бях на твоето място, хващам камерата и тръгвам."

Р.Г.: Аз мога да добавя това, че започнахме да мислим как Перник да го преведем визуално и да представим предисторията му на хората от чужбина така, че да стане разбираема.

Защото, естествено, в България Перник говори много на хората - всичките клишета и вицове - веднага имаш някаква представа, макар и малко преувеличена. Докато беше важно, за да можем да търсим това международно осъществяване на проекта, трябваше да го покажем по начин, който за всеки да бъде разбираем.

И мисля, че освен обясненията, които сме давали на хората, когато сме си говорили на форумите, беше много важно и това, което направихме с архива. Това е идея, която Николай имаше още от самото начало, че през архивен материал може да даде този контекст и контраста между миналото и настоящето, така че мисля, че това също изигра роля още при избора ни сериозно да започнем да работим по този проект.

Н.С.: За мен е много важно обаче, като става въпрос за миналото на града, да е ясно, че архивният материал, който ползваме, е пропаганден материал на комунистическия режим. За да не се изпада в излишна сантименталност. Въпросът е, че тези хора наистина са имали нещо, чрез което са се чувствали смислени.

Защото ние живеехме с Ралица и с нашите приятели в някакъв вакуум, а и продължаваме вероятно, в който всичко е сравнително наред. И на мен тогава ми стана чудно какво пък толкова са недоволни хората. Можем да пътуваме, доста свободно живеем, не мислим постоянно какво ще ядем утре.

Изведнъж обаче се оказва, че има голяма маса от хора, които са много недоволни и са готови да отидат в крайни посоки. И започнах да си задавам този въпрос.

И растейки сред недоволни хора, то хората тук в България по принцип не са много доволни, реших, че това е още една причина да направим този филм. Да потърсим основанията защо хората са недоволни и се чувстват неразбрани.

Гледайки филма, на човек няма как да не му направи впечатление колко близо са ви допуснали ултрасите на "Миньор" до ежедневието им. Не само до по-адреналинените ситуации на и около стадиона, а и до по-интимни моменти, като например риболов с любимия син или пък престой в болница. Как успяхте толкова много да ги предразположите?

Н.С.: Фактът, че съм местен, е много важен. Освен това и времето, което прекарах с тях - със и без камера, е от изключително значение.

Иначе, като бях на 13-14 години, като повечето момчета и аз се озовах на стадиона в Перник. Там, естествено, ти става интересно да видиш цялата тази сурова енергия, чувството за общност, това, че никой не може да те спре да правиш каквото си искаш. Да се държиш като кретен и никой да не може да ти каже нищо, защото като се прибереш у вас, трябва малко да се обереш. (Смее се.) Ходех на мачове, но не съм бил част от агитката.

Но беше много важно времето, което прекарах в нея преди и по време на снимките - защото аз наистина се постарах да стана един от тях, и то от един момент нататък стана натурално, защото ако се правя, те ще ме усетят. Аз имах искрен интерес към хората, прекарвах време с тях, държах се отворено и те започнаха да ми отговарят по същия начин.

Видяха, че срещу себе си имат един отворен човек, който е готов да ги изслуша. А, честно казано, винаги хората са имали нужда някой да ги изслуша. И виждаш, че ако си готов и отворен да изслушаш човека срещу теб, дори и много страшните ултраси на "Миньор" Перник се оказват хора.

За мен целият филм е като диалог, отворен в обществото - ако ние, уж толерантните и много добре образовани хора, сме готови да изслушаме тези, които са гневни и вероятно имат причина защо да са такива, може би те няма да са толкова гневни.

Как успява операторът на един документален филм да снима така, че да изглежда, че самият той не присъства на случките, които после гледаме?

Н.С.: Похватът, който използвах по време на снимките, се казва fly on the wall - муха на стената. Това означава - пускаш камерата и влизаш в боя, образно казано, без да имаш предварителна концепция. Аз се движех, често пъти не чувах какво говорят, като правех дълги кадри по 30 минути, по един час, като се движа между хората, все едно съм един от тях - то аз бях един от тях - и каквото ми влезе в обектива, това е.

За близостта с героите беше много важен изборът ми на обектив 35 мм. За да снимаш с този обектив и да показваш сравнително близки планове, трябва да си на една ръка разстояние от хората. И тази близост исках съвсем съзнателно и преднамерено да я предам на зрителите, затова избрах него.

Аз съм убеден, че същият този филм, заснет с дългофокусна оптика, щеше да изглежда и да се усеща много по-различно. Самото физическо разстояние с героите щеше да се усети от зрителя. Тази непосредствена близост на камерата, както и моята до героите, работи много.

Р.Г.: Всъщност Николай, когато ми показа първите кадри, снимани по този начин, за мен това беше наистина много силно преживяване, защото едно е да имаш концепция какво да направиш, но друго е, когато вече видиш материала. И когато гледах как той наистина е между тях и е част от онова, което се случва, някак тогава усетих, че може и да се получи нещо яко.

Мисля, че това позволява на зрителите, освен да се почувстват като част от ситуациите, които виждат, да скъсят дистанцията и с героите. Чисто емоционално дори.

Н.С.: Това, естествено, изисква много време, за да можеш с такава камера да бъдеш толкова близо до героите си. Изисква прекарано време с тях, за да могат те да се отпуснат и да забравят за камерата. Но след една година снимки те наистина я забравиха и не е имало моменти, в които се отказвам от сцена, защото те изглеждат изкуствени или гледат в камерата.

Силно впечатление във филма прави един привидно второстепенен герой, който обаче всъщност е от основните действащи лица във филма - Мимето. Разкажете ни малко повече за нея.

Н.С.: Като отидеш на стадиона в Перник, няма как да не забележиш Мимето. Тя не е единствената жена там, но е най-активната жена в една тълпа от гневни и сурово изглеждащи мъже, сред които се появява Мимето с руса коса. Тя изпъква просто.

Освен това играеше доста важна роля - и продължава да я играе - във фенклуба, една омиротворяваща женска енергия, която е необходима на моменти. И с етусиазма си и отдадеността си няма как да не направи впечатление.

Освен това тя като жена е много по-отворена за комуникация. Нищо против мъжете от Перник, аз съм също такъв, обаче комуникацията с нас понякога е трудна. (Смее се.) Поне в началото.

Р.Г.: В рамките на начина, по който изградихме историята на филма, беше много интересно да има женски персонаж. Защото зрителят не трябва да остава с впечатление, че там в действителност са само мъже, защото не е така. Много хора си водят децата, много от мъжете ходят с жените си на мач, но в самата агитка Мимето, естествено, се откроява и тя наистина супер много се раздава в това, което прави за агитката.

НС: Това, което е важно, е, че голяма част от тези сериозни и сурови мъжаги имат едно натурално доверие към тази жена и биха се вслушали в думите ѝ, когато тя нещо им казва.

Как се снимат кадри за филм по време на истинска гонка с друга агитка или пък при пререкания с полицията? Чувствате ли се защитен от камерата или по-скоро се притеснявате в суматохата нещо да не ѝ се случи?

Н.С.: За камерата забравям в момента, в който натисна REC бутона. Тя става част от мен. И наистина не мисля за това дали ще ми счупи някой камерата, защото аз ако го мисля - аз всъщност не снимам, а си пазя камерата.

Не съм се чувствал защитен, обаче наистина се опитвам да игнорирам този предмет, който е просто техническата част. И да направя камерата като част от мен. Това ми отне доста време, защото като цяло аз не обичам техника, което е малко странно, защото се занимавам със снимане. Обаче техниката е нещо, което винаги ме е смущавало доста. И имах едни години, в които трябваше да преодолея факта, че държа техника в ръцете си, за да мога да направя аз с нея каквото ми е в главата, а не да се мъча да накарам камерата да прави нещо.

Така че аз наистина не мисля, като снимам, по-скоро се опитвам да ги усещам нещата. И целият адреналин на ситуацията минава през камерата и влиза в мен. Един от тях ставаш в този момент, не мислиш дали ще ти счупят техниката, просто си там и те започват да те блъскат, то се вижда на някои моменти във филма.

А коя беше най-инфарктната ситуация по време на снимките?

Н.С.: Може би този момент с преследването с буса, в който не се знаеше дали няма да се стигне наистина до някакъв сериозен бой с другата агитка. Но, честно казано, не съм се чувствал застрашен, защото като те грабне тази енергия, не го мислиш.

Но, честно казано, аз се радвам, че не се стигна до някакъв бой или насилие по-сериозно, защото тогава вече бих се чувствал некомфортно хора да се бият пред мен, а аз да снимам. Радвам се, че не се стигна дотам.

Р.Г.: Всичко е много свързано с подхода, който Николай възприе към целия процес, защото това, че се сближи с хората, го накара да се чувства комфортно в такава ситуация. Ако аз отстрани съм се чудела как една или друга случка би завършила, за него това не стоеше като въпрос. Когато изградиш доверие с хората, някак знаеш, че в крайна сметка всичко ще бъде наред.

Във филма има реплики и символи, от които лъхат расизъм, хомофобия, тотална липса на толерантност. Не се ли притеснявахте, че те ще шокират зрителите, особено в Европа, или смятате, че точно показването им е начин да се предизвика дискусия как такива явления да бъдат преодолявани?

Н.С.: В началото на разговора ни стана дума за недоволните хора и за въпросите, които съм си задавал. То неминуемо е свързано с това, защото недоволството кара хората да отиват в екстремни посоки и крайности. И за мен това е един от основните проблеми в нашето общество, че няма диалог и не се опитват хората да бъдат разбирани.

В тази връзка тези символи са притеснителни и ние се притеснявахме как ще бъдат възприети, обаче както неведнъж сме казвали - трябва да се говори за нещата, а не да се замитат някъде в ъгъла и да се правим, че не ги виждаме, докато не ни затрупат.

Р.Г.: Понеже ние започнахме да развиваме този проект по отворен начин, тоест не само ние да го мислим в главите си, а да ходим и да говорим с най-различни хора, това беше изключително важен въпрос, а хората се чудеха как ще подходим към тази тема.

Включително ни питаха дали Николай по някакъв начин ще влезе в кадър, дали ще каже нещо, дали ще си изрази мнението и фактът, че той не искаше да има такъв стил филмът, а да бъде изцяло наблюдение, беше в началото смущаващ за хората.

Но след това, когато вече имаше материал и показвахме сцени, хората разбираха всичко много лесно. Нямаше нужда да обясняваме каква ни е мотивацията, къде стоим като нагласи и като схващания.

Н.С.: Фактът, че някой си е задал въпрос, че вече си го накарал да мисли, това вече е началото на промяна. И на международните форуми и фестивали, на които ходихме, имаше доста хора след прожекциите, които идваха и ни казваха: "Благодаря Ви за този филм, той ми показа колко всъщност тесногръд съм бил и как клиширано съм виждал някакви неща!" Което за нас беше изключително важно и сериозно признание.

Р.Г.: Тук искам също да отбележа, че това, че фестивалите откликнаха, беше ключово, защото темата е много провокативна. В някои държави този филм няма как да бъде излъчен по телевизията. И това, че те се осмелиха да селектират този филм, за нас, естествено, беше изключително голямо признание. Но това ни даде и възможност да отидем и да говорим с хората след прожекциите, където започва да се случва този диалог. Както между другото се случи и тук на "София ДокуМентал".

Но иначе ни беше изключително трудно и търсихме много време баланса как да разкажем историята, защото по никакъв начин не сме искали да подценяваме факта, че хора със специфична идеология мразят други хора. И съответно има жертви на насилие на такива хора.

Това не сме го взели като някаква лека тема или просто като нещо пикантно, което да представим, напротив. Много сме го мислили и много сме търсили, от една страна, да бъдем честни спрямо героите и техните истории, и от друга - нещата просто да се случват така, както се случват пред камерата. Без да модифицираме в една или в друга посока.

Н.С.: То и без това при монтажа неизбежно има момент, в който буташ нещата в определена посока, но поне сме се стремили максимално да проявим обективност. Не съществува абсолютна обективност.

За мен беше много важно през цялото време да не осъждам никого за каквото и да било, и все пак с ясната представа, че възгледите на част от героите може да обиждат други хора.

Сега, когато "Нямаш място в нашия град" продължава сам по пътя си към зрителите в стрийминг платформата HBO Max, замисляте ли се вече за следваща тема и следващ проект, на който да се отдадете по същия начин?

Р.Г.: Всъщност, като се захванеш с правене на документални филми, много рядко можеш да правиш по един проект в един момент. Човек се налага да развива по няколко проекта едновременно, които да са в различен етап.

От почти една година развиваме следваща идея, като тя пак е на Николай, много лична, която аз развивам в рамките на Euro Doc. Това е една програма за продуценти на документални филми, така че всъщност сме поели по същия път - да я представяме на потенциални чуждестранни партньори и пак в нея търсим съпоставяне на много личното с общовалидното и с историческото.

Догодина ще имам възможност да говоря по тази тема и на "Берлинале", така че се надявам да имаме някакъв сериозен отговор.

Н.С.: Надяваме се да ни е по-лесно покрай успеха на сегашния филм и ако може да намерим финансиране, би било чудесно. Даже аз малко си слагам спирачки с този проект, защото не ми се прави нов филм без финансиране за 3 години.

Иначе сега, след като вече навлязох в личния живот на различни хора, искам да обърна този път към мен малко камерата, за да е честно. (Смее се.) Не че предишният проект не беше личен, но този е още повече.

Р.Г.: Това пак ме връща на онзи въпрос, че когато започваш в такава сфера, е много трудно да ти повярват, докато не покажеш нещо. Дори една сцена.

Много сме доволни, че нещата така паснаха със "София ДокуМентал" и във времето, и това, че те ни селектираха филма, защото ние първоначално започнахме да си развиваме идеята в рамките на Балканския документален център, в програма "Открития". И тази програма е наистина страхотна, за такива дебютиращи филммейкъри от Балканите е страхотен шанс, а и за всички.

В Балканският документален център, който е на Мартичка Божилова и Рада Шешич - селекционер на фестивала в Сараево, там можеш да си представиш идеята, първо, пред други съмишленици, които се занимават с документално кино, и второ, да се свържеш с мрежа от хора, които вече са опитни в тази сфера.

Балканският документален център стои зад "София ДокуМентал", а доскоро нямаше такъв сериозен документален фестивал в България и това, че сега го има, е наистина страхотно, защото у нас няма голямо разбиране за това какво българската публика може да открие в документалното кино. И такъв фестивал им предлага супер селекция, в която могат да се пренесат в истински истории от целия свят.

Н.С.: Тези международни форуми са страшно важни за документалното кино, за да може да си свериш часовника, да си направиш филма международен, а не да дълбаеш в някаква реалност, която е неразбираема за останалите. Трябва и ние да се отваряме към света. В разговорите ти с хора от различни места идеята ти става по-богата.