Принцеса Сиси: "диво създание, неукротимо като буря или огън"

© "Сиела"

Романът на Джиджи Грифис "Императрицата", провокиран от едноименния сериал на "Нетфликс" The Empress, излиза на български, съобщи издателство "Сиела". Преводът е на Мариана Христова.

"Вдъхновен от сериала, този ярък разказ представя свеж и модерен поглед към една от най-легендарните кралски любовни истории в Европа и разглежда забележителния живот на принцеса Сиси, превърнала се в идол на поколения жени по света и поп културна икона", поясняват от "Сиела".

Елизабет Баварска (1837 - 1898) е принцеса на Бавария, императрица на Австрия, кралица на Унгария и Бохемия, съпруга е на Франц Йосиф - император на Австро-Унгария. В историята е известна като Сиси, галеното й име от детството. Десетилетия нейният живот е привличал общественото внимание заради буйния й нрав, непокорството и пренебрежението й към условностите на кралския живот. Необикновеният й живот и трагичен край са в основата на десетки книги и филми. Често е сравнявана, и с основание, с британската принцеса Даяна.

Сериалът на "Нетфликс" и романът на Джиджи Грифис не правят изключение.

Из "Императрицата" от Джиджи Грифис

ТРЕТА ГЛАВА

Императрицата (The Empress)

С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка

Купете

Сега Елизабет беше самата буря. Беше дива и свободна, конят ѝ Пък набираше скорост под нея и се устремяваше в галоп. Нощницата ѝ беше прилепнала до хълбоците ѝ, а косата ѝ подскачаше с ритъма на движенията на коня. Препускаше далеч от самодоволни херцози, далеч от майки, които се опитваха да я пристягат, за да стане по-малка - да пристягат душата ѝ с корсет. Нямаше да се свие заради никого.
Знаеше, че един ден ще се влюби и тази любов ще я изпълни, вместо да я свие. Беше писала стихове за нея и любимите от тях бяха запечатани в сърцето ѝ. Докато двамата с Пък препускаха в лек галоп през гората и прескачаха криволичещи потоци, си ги изрецитира:

В дълбоки скалисти клисури,
в дафини, увити в бръшлян,
душата завинаги търси
единствено него - о, да.

"Единствено него." Елизабет усещаше с цялото си сърце, че когато го намери, ще разбере. Душата ѝ щеше да посегне над пропастта и веднага ще го разпознае. Знаеше, че надутият херцог не е този единствен любим, затова сега не спираше да препуска. Далеч, далеч, далеч! Буря, градушка, вихрушка! Изкачваше се все по-нагоре и по-нагоре сред хълмовете, където ниски храсти, тучни поля и ярки като огледала езерца се простираха под нея във всички посоки.

Искаше ѝ се само да можеше да доведе и Хелене сред тези хълмове, да я накара да дойде на себе си. Можеше да потърсят ягоди, да намокрят подгъва на роклите си в росата. Нощем да лежат под звездите. Да живеят, да дишат и да спрат да се опитват да се превърнат в други, да не останат такива, каквито бяха - и за какво? Нищо на този свят не си заслужаваше да загубиш себе си: нито прищевките на майка ти, нито дори един император.

Точно това каза Елизабет на сестра си миналата седмица, след като Хелене случайно сложи грешни етикети на вилиците по време на уроците по етикет: "Ако не те обича заради теб самата, значи не те заслужава." Ако постоянно трябваше да бъдеш благоприлична и възпитана, да знаеш имената на всички вилици... това нямаше ли просто да те задуши в кутията, в която те бяха набутали?

Освен това Елизабет беше чула приказките. Имаше покушение срещу живота на императора. Сърцето ѝ се сви при мисълта, че годежът може да постави в опасност и Хелене.

Тя подкара Пък още по-бързо и стисна по-здраво юздите. Елизабет беше диво създание, неукротимо като буря или огън. Никога нямаше да допусне да се превърне в това, което искаше майка ѝ: момиче без надежда, без мечти, без любов. Един ден щеше да намери своята голяма любов и двамата щяха да бъдат неукротими заедно.

Но днес Пък беше единственият, който разбираше това чувство. Обичният ѝ кон беше единственият, който я познаваше истински, който знаеше какво е да си свободен. Елизабет изпита прилив на обич към него, докато изкачваха един хълм, а после намаляваха скоростта. Намираше се на хребет, от двете страни на който се спускаха стръмни скали. Слънцето грееше като розово-жълта сфера в далечината.

Елизабет затвори очи и се отдаде на гъделичкането на слънцето по кожата си, на аромата на борове в далечината, на силата на Пък под себе си. Само ако можеше целият живот да бъде такъв - вдишван, истински!

Но светът изведнъж неочаквано се наклони. Пък се вдигна на задните си крака и Елизабет прелетя във въздуха и успя да се изпъне само колкото да падне на четири крака. Сблъсъкът я накара да ахне, коленете ѝ пламнаха от болка, а ръцете ѝ се вкопчиха в стръковете трева, сякаш тези крехки нишки зеленина можеха да я задържат вкопчена в земята.

Когато вдигна глава, Пък вече изчезваше по пътеката на билото, все още обезумял от това, което го беше подплашило. И изведнъж Елизабет го видя: зелена змия. Не беше отровна, но Пък не го знаеше. Той мразеше змиите така, както тя мразеше херцозите. И двамата предпочитаха да побягнат, преди да ги ухапят.

- Пък! - повика го Елизабет, но гласът ѝ беше примирен. Сега конят беше далеч. Но това нямаше значение. Важно беше само, че са невредими. Щеше да прибере Пък и всичко щеше да се оправи. Нещо повече, сега имаше забележително оправдание защо не си е била вкъщи за посещението на херцога.

- Всичко ще се оправи - повтори тихо тя на себе си, докато вървеше след коня надолу по хълма. Там Пък стоеше до едно езерце и слънцето блестеше по червеникавокафявата му козина. Колко беше красив! И как го обичаше Елизабет!

Но после той се обърна... и всичко се обърка.