Bulgaria
An article was changed on the original website An article was changed on the original website

Какво да не си забравиш в първия учебен ден

Какво да не си забравиш в първия учебен ден

© Николай Дойчинов

Първият учебен ден е особен ден, който връща спомени, буди размисли и вълнения. По традиция в него "Детски Дневник" публикува текст, написан специално за читателите на сайта и посветен на този символичен миг на ново начало. Тази година той е от известния писател-хуморист и главен редактор на вестник "Стършел" Михаил Вешим, който напомня какво да не забравите за първия учебен ден. Приятно четене!


Когато баща ми, преди някакви си 75 години, тръгвал за първи път на училище, моят дядо намерил за нужно да му каже само: "Не си губи молива!".


Дядо ми беше дърводелец, майстор на бъчви. Така съм го запомнил: все дялка нещо на тезгяха си - чука, кове, рендосва А зад ухото му - неизменният дърводелски молив, червен и плосък. Дядо ми никога не си губеше молива.


Когато аз, преди някакъв си половин век, тръгвах за пръв път на училище, родителите ми поръчаха само:


"И не си губи ключа!"


На врата ми висеше, вързан на дебела връв, ключът от къщи - тогава входната врата на апартамента ни имаше само една ключалка и един ключ. (Сега имаме четири и пак ни обираха два пъти.)


В онова време, краят на 60-те години, живеехме под наем на улица "Струмица", в центъра на София. Станах първокласник в училището на малката уличка "Преспа", недалеч от "Св. Седмочисленици". Сам ходех и се връщах - родителите ми по цял ден бяха на работа. Понякога и не се връщах вкъщи, направо след училище отивах на площад "Славейков" и влизах в кино "Култура" - там даваха анимационни и документални филми. С билет от 12 ст. можеше да се влезе по всяко време и да си седиш в салона колкото искаш - веднъж направо се забравих и изгледах три пъти филма "Спомени от бъдещето" на режисьора Ерих фон Деникен, в който се доказваше, че извънземните са били някога тук, на Земята. Когато излязох от салона, навън беше мръкнало. Вкъщи скандалът не ми се размина – започна бурно, но постепенно затихна, щом им разказах какво съм гледал. На другия ден отидохме семейно пак на същия филм.


Знаех да чета още преди да съм първокласник, но с писането бях зле – пишех грозно. За да си упражнявам почерка, всяка седмица получавах от баща си задача –


да преписвам по няколко вица
от последната страница на "Стършел"


Вестника го купуваха вкъщи и аз разгръщах всеки брой с любопитство - той се отличаваше много от останалите вестници на онова време. Гледах най-вече карикатурите. Чудех се що за хора са това карикатуристите, как могат да рисуват такива смешни човечета? Опитах се да ги нарисувам и аз - не ми се получи.


А вицовете от последната страница не преписвах с особен ентусиазъм. Но пък ги изчитах всичките, не само оградените от баща ми три-четири. Докато четях, се питах: защо моят родител е оградил точно тези три-четири вица? Те по-смешни ли са от другите? По-умни ли са?


От тия упражнения почеркът ми не се разви като по-красив, но може пък друго да се е развило – чувството ми за хумор. Дали това не е бил основният замисъл на моя родител?


Не знам, но оттогава си обичам вестник "Стършел". Не съм и предполагал, че един ден ще работя там. И то, само там – повече от трийсет и пет години.


Когато бях първокласник, баща ми беше редактор в издателство "Народна младеж". Отговаряше за детската литература и носеше вкъщи ръкописите на бъдещи детски книжки. Даваше ми за четене някои от тях – като внимавам да не объркам машинописните листове. Почнах да се изживявам и аз като редактор, дори един път взех молив и, (тънко и дебело, както ни учеха в училище) поправих с първолашкия си почерк няколко машинописни грешки по страниците. На другия ден баща ми, като се върна от издателството, каза с усмивка: "Само не драскай по ръкописите, че авторите ще ме помислят за първолак!"


Спомням си, че в училище ни гостува една детска писателка. Като чух името й при представянето, й казах любезно:


"А пък аз Вас съм Ви редактирал!"


Баща ми също пишеше детски книжки, на които бях читател. По този случай едни негови приятели-зевзеци, написаха даже епиграма, в която станах главен герой:


Горкото мъничко дете,


родено на света да пати!


То трябва всичко да чете,


което таткото печати!


Не е лесно да си писателско дете, затова си припомням тази епиграма всеки път, когато се чудя дали да дам своя книга на децата си и как – като "задължителна литература" или като "свободно избираема"?


Щом станах второкласник, се преместихме да живеем в Панчарево – в стара къща, без удобства. Бяхме натясно в две стаи – едната бе всекидневна, кухня и спалня за родителите ми, а другата – кабинет на баща ми – там той тракаше на пишещата си машина. Аз спях в кабинета – обикновено децата са свикнали да си лягат с плюшени играчки – мечета, котета, зайчета. Аз пък си лягах с книги – с всичките книги от домашната ни библиотека. Те бяха моите приятели - лежах и разглеждах гръбчетата им, подредени по рафтовете: томовете на Вазов, подвързани в кафяво-зелено, ми приличаха на рота войници. Томчетата на Йовков също бяха кафяви, но по-малки и по-малко: тази войска не можеше да се противопостави на Вазовата. И Елин Пелин с неговите шест тома можеше да воюва само с Йовков, но не и с Вазов


Така,


вместо с оловни войници,
се заигравах с нашата класика


А пък на други книги се опитвах да отгатна съдържанието пак по гръбчетата. Например: "Нежна е нощта" – може би е любовна. "Сбогом на оръжията" – ясно, тя е военна. "Заеко, бягай!" – сигурно е детска Значи тя е за мен.


Отворих романа за Заека, написан от някой си Джон Ъпдайк, попрочетох тук-там, и ушите ми пламнаха - книгата съвсем не е за деца!


Моето любопитство пак ме отведе не където трябва – това занапред щеше да ми се случва често в живота.


Но пък от по-възрастни хора съм чувал, че любопитството към живота – това е единственото, което ги държи живи. Загубиш ли го – изгубваш се и ти.


Англичаните имат поговорка: "Любопитството уби котката!". Сигурно защото


котката не прави разлика между
бъркането в контакта и в библиотеката


А човекът трябва да прави.


Това звучи като съвет към по-младите.


Децата ми вече са големи, за да ги водя на училище. Но си представям, че съм хванал ръчичката на бъдещия си внук и вървим към училището за Първия му учебен ден.


И аз, по семейна традиция, ще трябва и да му пожелая нещо.


- Не си губи любопитството! – само това искам да му кажа.


А пък нататък той да си търси пътя.

Football news:

Joan Laporta: Messi is the best in history. We must create appropriate conditions for it
Mourinho on Bergwein in reserve: Klopp, Pep and Lampard you ask such questions
Solskjaer on Pogba: he's been great since the restart. When Paul plays like this, you can't help but include him in the lineup
Alisson: the points Record was not Liverpool's goal. We are still Champions
Inter want to extend Sanchez's lease and are willing to pay extra for him to Manchester United if the clubs play in the Europa League final
Don't talk behind our backs, go out on the field and fight with us. Pep's possible appeal to Jose, Klopp and the world
Robertson Pro 1:2 with Arsenal: the Result is disappointing. But next week, the 30-year wait will end!